неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 9: Чудеса се случват не само по Коледа



         На сутринта се събудих от алармата на Павката. Надигнах се и с изненада установих, че в стаята има още един човек, който също се разбуди. Момчето се казваше Иво и също правеше К-Е, тръгнал бил в същия ден като мен с компания, която до Витиня поетапно се разпаднала и продължил сам. Беше абсолютен рекордьор по тегло на раницата, просто недоумявах как е могъл да стигне изобщо до тук с тези две торби цимент на гърба.
       Павката започна да се приготвя за тръгване и ме попита какво решавам. Казах му да не ме чака, защото няма да бързам с тръгването и, че ще решавам като се видя с нашите на Беклемето. Попита ме дали имам нужда от пари, но му отказах. Все още имах от парите, които ми даде Иван, а до Беклемето нямаше да ми трябват. 
        Сбогувахме се с Павката и той тръгна. Малко след него и Иво пое към Козя стена. Целта за деня и на двама им беше Добрила, но не се движеха заедно. Павката се оплака от липсата на вода, поради което не беше успял да си измие краката и да остави мазолите да дишат през нощта.
        Излязох навън, двамата образи от вчера бяха на пейките и се готвеха да се връщат към Чифлика, където целия ден да прекарат в топлите басейни с геотермална вода. Така е то, кой каквото сам си направи... Пак ме агитираха да забравя за случая и да си продължавам прехода. 
      Качих се в стаята да си посъбера багажа и слязох да закуся, че хижарката каза, че ще прави мекици. Хапнах стабилно, поне стомашната стачка беше трайно прекратена. Докато закусвах пред хижата Иван (хижарят) каза:
           -      Слушай сега, от 25-ти август взимам да стопанисвам и Козя стена, та значи почти всеки ден ще го минавам с конете от тук до там и обратно. Ще взема малкия с неговия монетарник (металотърсач) и ще претърсим цялата урва. Ако е там ще го намерим.
       Качих се обратно в стаята и този път обух обувките Мания. Отокът на дясното ходило беше спаднал, но ме болеше и раната си кървеше. Превързах се и с трудност нахлузих дясната обувка. Включих GPS-а и отново намерих въпросната точка от трака. Планът беше да се върна на същото място, да оставя раницата и да преровя целия склон, докато не намеря чантичката или не се откажа. Платих си всичко, каквото дължах и хората ме изпратиха по живо по здраво със съчувстващ поглед. Тръгнах от х.Ехо към 8:30.
          Движех се със скоростта на охлюв, дясното ходило доста ме болеше, а настроението естествено беше повече от погребално. След вр.Ушите разминах голяма група, които отиваха на Ехо. Не ги питах за някаква информация, вече нямаше смисъл. Само ги предупредих, че на Ехо няма вода даже и за пиене, което определено им помпрачи настроението. Сушата тази година е невиждана, хижите без хидрофори направо бедстват.
       По едно време ми звънна Иван, беше на х.Мазалат. Не беше успял да я стигне предния ден и спрял на Тъжа. Проблемите с крака му се бяха задълбочили, но той стискаше зъби и продължаваше напред. Казах му, че снощи Павката е пристигнал на Ехо, при което той взе да ме окуражава:
 -      Искам да ти вдъхна кураж, не се отказвай от прехода! Събрали сте се с твоя приятел, продължете двамата. Не си струват тия документи жертвата. 
            -        Мда... може би.. 
   Полека-лека започнах да приближавам въпросният вр.Маркова ливада. Включих GPS-a, има още около 200м до точката „Х”. Точката, на която се крепяха всичките и наистина последни надежди. 150м, 100м, 80м, 50м, 30м, 20м, 15м, 12м, 10м – толкоз! GPS-ът стигна прага си на чувствителност, доведе ме до точката с точност около 10м. Спрях и се огледах. Пътеката слизаше стръмничко, след което следваше равен участък със завой и малко след това следваше изкачване към разклонение, където имаше табела с предупреждение, че горната пътека е опасна и да не се рискува. Като минавах от тук преди 2 дни реших, че няма да „рискувам” и минах по долната пътека, която слизаше надолу и после се катереше стръмно.
        Свалих раницата, хвърлих и щеките до нея. Огледах се наляво, надясно, погледнах към върховете Юмрука и Кавладан, мястото откъдето тръгнах преди час и половина, погледнах напред към долината и стръмния склон пред мен – изглеждаше познато. И най-вече беше единственото равно място от пътеката в този участък. Спомних си, че търсех точно такова място за да спра и да седна, няма да се превързвам на баир я. Огледах всеки сантиметър около пътеката – нищо. Не бързах, бях много спокоен и концентриран. Погледнах нагоре по склона, няма за какво – чантичката ми няма как да тръгне да се катери нагоре по него. Надолу! – подсказваше логиката. Точно на това място от пътеката надолу имаше хвойнов храст широк 3-4м и стигащ 7-8м надолу. Разрових клоните му откъм пътеката, докъдето стигам, погледнах и докъдето виждам надолу – никаква следа. Иванов, слизай по урвата, какво се моташ!? Речено-сторено, спуснах се по стръмния склон отляво на хвойната. Там беше средновисока трева, която разритвах на всяка педя, докато слизах. Спуснах се 10-ина метра по склона като оглеждах и опипвах всеки сантиметър земя и особено храстчета, трънки и всичко, което би могло да спре търкаляща се кожена чантичка с моята самоличност вътре. Нищо не се виждаше на пръв поглед. Спрях и се загледах. От горната страна по склона е въпросната хвойна, която се спуска от пътеката. Вижда се и раницата ми, която нарочно съм сложил по начина, по който беше преди два дни, когато спирах тук. Мислено си предствих как чантичката се изхлузва от долния джоб на раницата и се търкулва – падаше точно в хвойната, в горната част на която нямаше и следа от нея. Ако предположим, че е минала през цялата хвойна, от долната страна имаше около 1-2м ивица трева, след което следваше друга хвойна, по-висока от първата. В случай, че се е търкулила през цялата първа хвойна, то трудно би минала през втората, защото на нея клоните й от горната страна бяха доста щръкнали и жилави. Разрових ги все пак, погледнах още надолу, докъдето мога – нищо. Прегледах и ивицата трева между двете хвойни, тревата беше погоряла и черната чантичка би се откроила лесно. Нямаше я и там. Остава само долната част на първата хвойна, която се пуска от пътеката. Застанах точно по средата й и огледах внимателно целия храст. Направих си план как отдолу-нагоре да го претърся. Е, това е то, последен шанс ми мина през ума и се наведох към храста. Разтворих първите два клона и ................................................!!! 

***
         Ето я!!! Чантичката лъсна пред очите ми – кротко легнала на склона под двата хвойнови клона! Буца ми заседна в гърлото. Сграбчих я с две ръце буквално като удавник за сламка и я вдигнах високо над главата си все едно бях намерил Светия Граал. Отворих я бързо, всичко си беше там, както съм го оставил или по-точно както съм го изпуснал преди 48 часа. Пулсът ми скокообразно тръгна нагоре, разтреперих се. Започнах да дишам шумно на пресекулки, като дишането ми постепенно премина в някаква абсурдна смесица от истеричен смях и рев. Коремът започна да ме боли като при неконтролируем смях, от очите ми тръгнаха сълзи. Не можех да се контролирам, еуфорията беше пълна. Накрая всичко приключи с един нечовешки крясък, рев или и аз не знам как да го определя, но със сигурност и Кинг Конг би търсил убежище, ако беше наблизо и чул викът на безумеца. Дивите животни в района сигурно се изпокриха в най-дълбоките дупки, добре че нямаше хора наблизо, че току виж съм докарал сърдечен удар на някой.
          Истерията попремина и треперещ си казах на висок глас:
             -         Е сега вече и краят на света не може да ме спре!  
         Качих се обратно по склона до пътеката и седнах на нея, по същия начин както и преди 48 часа. Трябваше да се докладва на много места за щастливата развръзка на двудневната ми драма. Исках да изненадам баща ми като му звънна от Blackberry-то, то пък не поиска да намери мрежа. Звъннах му от личния си телефон:-         Чудеса се случват не само по Коледа... Намерих си чантичката. 
                 -          А стига, бе?! 
                 -          Как така я намери? 
                -         Ами на ей така – с помощта на GPS-а и малко здрав  разум. Сега вече и краят на света на може да ме спре да стигна до пустото море! 
        Разбрахме се след колко време ще съм на Беклемето, чух го да казва на майка ми „Намерил си е чантичката!” преди да затвори, чух и нейния радостен възглас. Животът отново придоби приятен вкус, болките и раните изглеждаха смешни като ухапвания от комар, целта, за която съм тук в пустощта отново изплува в съзнанието ми. Думата „провал” си отиде.
      Обадих се веднага на Иван, той за щастие беше в обхват. Не можа да повярва, направо усетих как и на него му се разтрепери гласа. Пожелахме си спорна крачка и му казах, че пак тръгвам на изток. Звъннах и в Ехо да им кажа да ми свалят „визитката” от бюфета, но не успях да се свържа.
    Извадих фотоапарата, два дни не бях снимал нищо. Трябваше да увековеча това място и тази хвойна, която никога няма да забравя. Общ изглед с хвойната под пътеката и раницата ми:

 И двете героини:

  Поглед от мястото към вр. Юмрука и вр. Кавладан:
 Поглед към пътеката наляво (посока към Козя стена):
 И надясно към вр.Маркова ливада (посока към х.Ехо):
     Прибрах чантичката този път в джоба на „капака” на раницата и потеглих. Въпреки щастливата развръзка темпото ми си остана бавно, кракът си ме болеше, а и всичко, което ми се събра през последните два дни ми тежеше. Този път минах по „рискованата” пътека, която се оказа много по-приятна от „безопасната”, просто на една теснина бяха сложили въже.
         И така след около час се озовах на х.Козя стена. Трябваше само да се отбия да кажа на хижарите, че всичко е приключило благополучно. Тъкмо свивам по стълбите за към главния вход и какво да видя – Павката насреща ми! Беше седнал и обработваше краката си. 
          -    Я, Павка, мислех, че си доста по-напред!
         -   Абе нещо не върви, едвам стигнах до тук с много болки от мазолите.
          -    Няма да повярваш – намерих си чантичката с документите!
          -    Сериозно ли?! А стига, бе! Къде я намери?
          -    В една хвойна под пътеката, преди няма и час.
          -    Еее, супер, много се радвам! И... сега?
         -  Ииии... сега продължаваме двамата към морето! Я кажи, ти ли ме прокле да си затрия чантето, че да ме настигнеш?
       След което последва бурен смях, определено му се вдигна духа. Обади се и на баща си, който ни беше преподавател в университета да му каже невероятната ми история и, че вече няма да ходи сам.
-   Павка, имам едно предложение.
-   Слушам те. 
-   Предлагам да останем утре да почиваме на Добрила. На мен ми се насъбра много през последните 2 дни. Този допълнителен 70-километров маратон с безсънни нощи и куп похабени нерви ми дойде в повече. А и следващият етап през Купените и Ботев не е шега работа, там се изисква перфектна кондиция. Гледам, че и на теб са ти посвършили батериите. Няма смисъл да се изсилваме, имаме предостатъчно време в резерв. Един ден почивка сега ще е много добра инвестиция за целия преход. Какво мислиш?

 -  Ами... да ти кажа мислех си го същото. От тази липса на вода снощи и че не можах да се измия сега мазолите много ме болят. Малко ми падна гарда.

          -         Решено значи. На Беклемето ще се видим с нашите, после преходът до Добрила е лек. Там има прекрасни условия, направо като на хотел. Гореща вода да се удавиш, богато меню от силна храна в ресторанта. Екстра ще ни дойде.
     Тръгнахме лека-полека по вече до болка познатата ми пътека към Беклемето. „Само” за трети път минавах тук за последните 2 дни. Малко преди самия проход настигнахме Иво. Той не беше спирал на Козя стена и беше задминал Павката. Представляваше култова гледка – огромна раница на гърба, импровизирана чалма на главата и двете му ръце заети с торби ръчен багаж. Тримата в пакет се зададохме към пътя, нашите бяха вече там. Този път нямаше еуфория като преди 2 дни, явно всички бяхме вътрешно уморени от преживелиците ми. Разпънахме пак войнишката софра, бяха ми взели пица на парче от Троян. Не се бавихме като преди 2 дни с Иван, но преди да се разделим направих нещо много важно – изпразних почти напълно съдържанието на чантичката си. Оставих си само личната карта, парите, полицата с планинската застраховка и листа с телефоните на хижите. Останалото го дадох на нашите с уговорката да го дадат на брат ми да го занесе на София, защото на мен другаде не ми трябва. Мина ми през ума не можах ли това да го направя преди да тръгна на прехода, но кой да предположи, че ще ме сполети такъв карък... Имало да става явно.
            И така, за втори път на баща ми му се наложи да раздава клаксони на тръгване от Беклемето, а аз вече с друга компания се заизкачвах по асфалта към арката. Иво не спря на прохода, а продължи към една крайпътна чешма да си налее вода. Фотоапаратът ми отново е в действие, Павката влиза в кадър:



         Пътят към Добрила вече и с вързани очи бих го намерил. До там преходът ни не се запомни с кой знае какво. Предвид очертаващата се почивка през следващия ден не бързахме особено, а и бяхме гроги. Единственото „задължение” беше да се отбия в засл.Орлово гнездо и х.Дерменка да се обадя, че драмата е приключена.  И така някъде към 20:00 пристигнахме на х.Добрила. Хижарката се изненада като ме видя и направо не можа да повярва, че документите ми са се намерили още по-малко, че сам съм ги намерил тази сутрин. Хижата беше пълна с ученическа група, за това и стаите бяха кът. Този път имаха свободни само от стаите с баня и с обща спалня. Спогледахме се, но бяхме толкова уморени, че не ни пукаше особено. 

             -         Само ни дайте още един спален комплект, ние ще се оправим някак – казах аз.

        Влязох пръв в банята, ефектът от нея беше вълшебен. След като и Павката мина по реда си, отидохме в ресторанта, където си устроихме истинско угощение – първо, второ, трето с по една яка пърленка и по една бира. Ееех, че хубаво нещо е животът!... След вечеря бяхме потънали всеки в своите мисли и не си говорехме кой знае колко. Спомних си само преди две вечери в какво състояние на духа бях, седейки на същата тази маса в същата хижа и как ми идеше да се самоизяда за това как миг невнимание изглеждаше, че ми проваля иначе вървялият така гладко преход. Така мечтаният преход. Преминаването през различните фази от стопяването на крехката надежда до мобилизацията и малкото здрав разум, всичко това го изживях в рамките на 36 часа. Много хора ми говорят и сега, че съм имал невероятен късмет, други ми говорят за предопределеността и, че било писано да мина прехода, просто съдбата била решила да си поиграе с мен и ме поставила в това изпитание. За себе си преди всичко го отдавах на неистовото желание да завърша прехода и яростната борба срещу отказването. Провал за такова нещо би трайно ме отказал от трети опит за К-Е. И като, че ли всичко си дойде на мястото, докато седях пред параклиса под вр.Юмрука. Тогава реших, че чантичката ми не е намерена, още си лежи там някъде в пустощта. И се концентрирах върху това да събера пъзела от хаотичните си мисли. И разбира се не на последно място – не съм и предполагал, че някога ще го кажа, но: Господ да поживи Пентагона, за това, че са създали Глобалната Система за Позициониране (GPS), защото без умната машинка нямаше как да успея.

            Говорихме си за повратностите на живота, как в един момент ако си на върха, в следващия може да си вчерашен вестник и неусетно гледаме, че мина 22:00. Не щеш ли, откъм външната порта се задава светлинка. Загледахме се натам и като приближи щяхме да паднем – Иво! Креташе си едвам-едвам с все същото темпо, но с упоритост се довлече до Добрила, макар и повече от 2 часа след нас. Наистина адмирации за волята на това момче.
          След като се видяхме с него клепачите ни здраво почнаха да тежат. Време беше да дадем на изтерзаните си тела и души полагаемото. Преди да си легна пред очите ми попадна черната ми кожена чантичка. Хванах я, отворих я да хвърля един поглед на силно редуцираното й съдържание и усмихвайки се си казах наум – „Защо ли минах през всичко това последните два дни заради парче кожа?” След още 10-ина дни щях да разбера...
       Малко преди да заспя се сетих за думите на Чърчил, че успехът и провалът сами по себе си са незначителни, куражът да продължиш е това, което истински има значение. Този път аз продължих, пределно мотивиран да реализирам мечтата си. С тази мисъл и с усмивка на лице се унесох в дълбок сън...
 
 

5 коментара:

  1. това ми е любимия ден:)))))късметлия..., но и упоритостта ти изигра най-важната роля:) браво

    ОтговорИзтриване
  2. Еми... който няма глава има крака...

    ОтговорИзтриване
  3. Браво! Така се радвах, като четох за намирането на чантичката, все едно аз съм я изгубил и намерил.

    ОтговорИзтриване
  4. Супер напрегнато стана, да гие!!!

    ОтговорИзтриване