неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 1: Обещаващо начало



            Ники закъсня с няколко минути, но все пак стигнахме на Централна гара точно както се бях разбрал с Митака. Те бяха пътували с нощния влак от Сливен и трябваше да убият 2 часа на гарата. Натоварихме раниците им и хванахме по Ломско шосе с цел Петрохан. Денят обещаваше хубаво, дори горещо време. Настроението определено беше приповдигнато. И как няма да е. Оказа се, че планът на сливналии е почти същият като моя, така че щяхме да се движим, ако не в пакет, то поне на близко разстояние. Митака тъкмо се беше върнал от маратона СтаРа Планина 100х24 та разказваше за него. Ники ме избъзика:
-         Айде и тая година вземи, че го мини, че ми омръзна да те карам до тази хижа – визирайки това, че миналата година пак той ни закара с Павката до х.Ком.
Отговарям му:
-         Добре айде от мен да мине – в твоя чест обещавам да го мина!
 Излязохме от София и не след дълго радиото се загуби.
-         Виж за някой диск в жабката – каза Ники.
Да ама дисковете само с люта heavy metal пачанга, някак не се връзваше. И хоп – албумът на “Marry boys band”, който благотворително се продаваше в нашата компания преди 3 години в помощ на страдащия от левкемия Миро Мутафчиев, китаристът им и наш колега авиационен инженер от BH Air. Усмихнах се, защото миналата година пак го слушахме по серпентините на Петрохан. Та под гласа на Мери минахме Петроханския проход, спуснахме към Берковица и към 10:00 се качихме на х.Ком. Аз бях готов екипиран да поемам пътеката към върха, сливналии трябваше да се преобуят. Не се мина и без задължителната фотосесия – от ляво е Тошко, на Митака сина, до него с бялото е баща му, след това със синята тениска е Пешо, техен познат, живеещ в Канада, който си беше дошъл специално за прехода и най-отдясно е моя милост:
  Увековечихме се и към 10:30 се сбогувахме с Ники, нарамихме мъчителките, нагласихме щеките и поехме. Понеже те не бяха идвали тук, доколкото разбрах тръгнах аз напред да водя за да излезем на пътеката за върха. От новата х.Ком се стига за около 15-20мин. до старата, която хич не изглеждаше зле:
          С тези джипове отпред изглежда като да е частна, но имах далеч по-важни дела от това разбера какъв й е случая. На сливналии раниците откровено бяха бая по-тежки от моята при все, че не носеха дори спални чували, но бяха тръгнали с много храна за разлика от мен. Аз си носех храна само за един ден. Вървях напред и при първото ми спиране да ги изчакам Митака каза да си карам с темпото, че те няма да се силят с тези тежки раници. Не след дълго се появи и първата указателна табелка – Е-3, международното наименование на маршрута Ком-Емине, както и цветната му маркировка – “бяло-червено-бяло”:
 По стръмничката пътека за седловината между Малък и Среден Ком задминах две групи туристи, които ме изгледаха странно как катеря нагоре с такава обемиста раница. А аз не катерех, направо летях! В главата ми нахлуваха спомени от миналата година, когато пак беше събота, но нямаше жива душа, беше много мрачно и ръмеше. По-високо, след седловината откровено си заваля. Сега обаче напичаше здраво, така че газ към морето! Изкачих седловината с кръстопътя за вр.Ком и Петроханския проход и поех по равната към 2км пътека към върха. Напред се виждаха хора, както и нещо белееше на самия връх. И не беше паметника на Вазов, по-високо беше. Както и да е, скоро щях да разбера. Сетих се, че миналата година понеже до върха се ходят тези 2км и се връщаш по същия път си оставихме раниците до една ела. Сега естествено направих същото, взех си само фотоапарата и GPS-а, който щях да включа на тръгване от върха за да ми записва трака. Ето го и него, връх Ком! За 4-ти път идвам тук и никога досега не се е разминало без облаци. Трай, можеше и много по-зле да бъде, като миналата година, когато уж Джулай морнинг беше, а там вятър да те отнесе, мъгла и нещо като суграшица ни биеше в лицата..
 Крачката ми е много бърза, без раницата е направо рахат. Не след дълго и съм на върха, където бях приятно изненадан от трикольора на стария винкел:
 По принцип там няма знаме, някой го беше сложил в същия ден, от което ми стана много приятно. Едва ли не в моя чест се издига трибагреникът на 2016м н.в. Нямах време да разбирам кой и защо го е сложил, снимах се на знамето
 и си взех задължителните две камъчета точно до паметника на Вазов – традицията повелява едното да остане за спомен, другото трябва да хвърля в морето, 720км в източна посока.
 Включих GPS-a и тръгнах да се връщам. Пътя до Петрохан го знаех отлично, но трябваше да си записвам трака. Не след дълго срещнах сливналии, пожелахме си спорна крачка и се разделихме с настроение и песента на братя Аргирови “Замириса на море”. Така или иначе и тяхната цел за деня беше х.Пробойница, така че щяхме да се видим там. Върнах се до раницата си и се наложи да се намажа по окритите части със слънцезащитен крем, защото слънцето беше много силно. Метнах я на рамо и – само на изток! Подсякох вр.Малък Ком от юг, след което започна слизането към черния път от Петрохан до х.Ком. След слизането се върви по черния път, като за малко се минава напряко и през гората. Там за първи път видях малини, които не пропуснах да уважа. След това по черния път до вр.Зелена глава беше пълно от двете страни с тях, направо малинен пир. Имаше не малко хора, малко необичайно за тази отсечка, които също задминах, но все пак се спирах до почервенелите малинаци да напълня някоя и друга шепа със страхотните малини. Е на това му викам кеф!
Влязох в изкачването за вр.Зелена глава, което е в букова гора и малините секнаха, което беше основание да си възстановя скоростта. Култовия знак на пътя за телевизионната кула на вр.Зелена глава – служебен път, само не пише за кои служители се отнася, защото в крайна сметка и аз съм служител :)
 Точно на знака се излиза на асфалта и след кратко трамбоване по него и няколко пресичания на пътя напряко към 14:30 бях на прохода Петрохан. Там предстоеше обяд в капанчето на самия проход до вододайния басейн на Враца. Правят невероятни кюфтета там. На съседната маса имаше група курсисти от планинската спасителна служба. Водачът им като ми загледа раницата вдигна вежди и попита:
-    Към Емона ла?
-    Към Емона.
-    Какво да пожелаем?..
-    Само краката да ме слушат, пътя ще го намеря.
-    Това е ясно. Ами... успех!
         Докато чаках да донесат храната сливналии минаха и те прохода, но продължиха. Предположих, че ще бивакуват някъде напред, защото си носеха наистина доста храна. Хапнах стабилно, но не преядох, защото предстоеше изкачване към платото към Тодорини кукли и в тази жега пълен стомах освен в хоризонтално положение не върви. Минах на гърба на х.Петрохан без да се отбивам. Там имаше доста хора, събрани за някакъв детски празник. Започна плавно изкачване към платото около вр. Тодорини кукли. Бърз поглед назад към вр. Ком в далечината
       Тук започнах и да срещам плъзналите по високите части на Балкана по това време на годината мургави боровинкаджии. Питах първите, които разминах за сливналиите – казаха, че не са ги срещнали. Това ме изненада, очаквах всеки момент да ги настигна. Предположих, че са се отбили на х.Петрохан да хапнат и се оказах прав, както разбрах вечерта от тях на Пробойница. Разминал съм се за едната бройка и с някакъв немец чудак, който вървял обратния маршрут с жена си, един катър, едно магаре и две кучета. Добичетата купил от Айтос и щял пеша да си ги води до... Берлин. Сливналиите го бяха срещнали на х.Петрохан и беше ги питал за пътя. По-късно разбрах, че и по телевизията са го давали този шемет, а и на доста места, даже почти до края ни питаха за него. Какви ли не странници може да се срещне човек по тази планина ми мина през ума. Аз дето бродя сам с цел морето попадам под сериозно съмнение, но с този образ не можех да се меря. Както и да е, километрите се нижеха един след друг, слънцето не се пестеше, но пътят ми беше познат от миналата година, а и беше полегат. Малко кадри около Тодорини кукли:
     В края на платото, преди да започне слизането към Пробойница миналата година бяхме продължили по пътя, завиващ надясно първо, защото не видяхме коловата маркировка, че продължава напред заради гъстата мъгла и второ, защото GPS-ът ми беше изчислил маршрута от там. После като си правих новите маршрути забелязах, че има много по-пряка пътека на картата, която се и оказа вярната, но имаше някакъв бъг в картата и не можеше да изчисли маршрут през нея. И сега ме караше да заобикалям, но го игнорирах и тръгнах по маркировката. Слизането започваше по един скоро опожарен склон. Бяха горяли треви и хвойни. Тази година заради сухото лято има много пожари у нас. Даже тъкмо като наближавах началото на слизането от платото от дясно, в посока миналогодишния път започнаха да се издигат сиви кълба дим. По-късно това прерасна в пожар, който го гледах още два дни поне, докато ходех към х.Лескова. Боровинкаджийте са основните заподозрени за тези пожари, хвърлят си фасовете където им падне и резултатът не закъснява.
         Слизането към х.Пробойница беше доста стръмно и продължително. Губят се повече от 700м височина в рамките на 5-6км. Пътеката обаче е добре маркирана, така че проблеми с намирането й нямам. В един момент стръмното слизане приключи и излязох на макадамен път по поречието на р.Пробойница. Хижата беше съвсем близо, така че можех да си отпусна някоя и друга пауза за снимки – позахабена табела, показваща, че Е-3 започва дооооста далеч на запад, оптимисти..
 река Пробойница
 
       и едно мравчено царство до нея. 
       И така, без много зор след 8-часов преход в 18:30 пристигам в х.Пробойница. Там има хора, но първо да се настаня пък после ще завързвам социални контакти. Сам в стая с две легла, чисти чаршафи, че даже и мивка в стаята за 10лв на вечер, к’во му плащаш? Бърз преглед на ходилата – само една малка пришка на кутрето на десния крак. Супер! Добър старт, чувствам се нормално и физически и психически. Краката ми обаче са черни от прахолях до колената, така че първата работа беше да се отправя към банята, където се оказа, че проточното бойлерче не работи и се наложи да се мия със студена вода. Бял кахър, както се казва, измих се, облякох чисти дрехи и вечерях в стаята. Включих батериите на GPS-а да се зареждат, както и тази на фотоапарата и телефона. Това беше закон – независимо колко са изтощени при всяка възможност тези 3 неща биваха зареждани напълно. Не се знаеше, където спра вечерта ще има ли ток. Излязох на голямата тераса на хижата и сливналии бяха там, някъде час и половина след мен. Бяха разтворили раниците и вечеряха. Митко се беше подготвил в навигационна гледна точка много добре, беше си разпечатал профила на отсечките с отбелязани най-важните места и телефоните на всички хижи, някои от които даже и не подозирах, че съществуват като тази в турското село Топчийско, което по план трябваше да мина предпоследния ден. Преписах тази важна информация, също така Митака ми сподели някои важни моменти за вече станалия печално известен участък между р.Елешница и Ришкия проход. Но това беше на повече от 350км напред, така че само запомних основните детайли, ще го мисля един път да стигна до там. Имаше и един мъж, Иван от София, който също беше тръгнал от х.Ком, но рано сутринта с цел морето. Беше с дъщеря си и кучето им. Съдбата определи с него да изминем заедно един от най-тежките участъци, както и ми помогна в може би най-трудния момент малко преди средата на прехода, когато продължаването ми беше поставено на карта, буквално висеше на косъм, но за това по-долу. 
 Другите гости на хижата бяха една колоритна група от 10-ина пенсионери от Перник, които още като пристигнах бяха порядъчно подпили. Един от тях се провикна:
           -       Простено ни е! Ние такъв ужас преживяхме с това заметресение, че още не можем да спим!- след което поема въздух и започва да пее химна. Пяха и пиха до късно, но не са ми пречили да спя.
          Митака и спътниците му предприеха друга тактика за утре. Договориха се с хижаря утре сутринта да ги закара до х.Тръстеная. Както ми обясни Митака искаха да стигнат до Витиня, макар и на челници, което беше доста амбициозен план. Не им се трамбовало по асфалт 14км до Искърското дефиле и после още 7-8км нагоре към с.Лакатник. За мен не беше допустим такъв вариант, целия преход трябва да го мина пеша и то точно по маркировката, без чужда помощ. Може би те не разполагаха с тази седмица отпуска резерв, която аз имах. Поради това от тук нататък те вървяха един ден напред. Което пък ми беше полезно, защото като се чувахме вечер с Митака той ми даваше обратна връзка как е по маршрута, къде има вода, къде има проблеми с пътеката, дали трябва да се обадя на хижата предварително, да си поръчам храна и т.н. Легнах си навреме, доволен от безпроблемния първи ден. Само като си спомних какво беше в края на миналогодишния първи ден...

Няма коментари:

Публикуване на коментар