И
тази нощ по подобие на предната не се справих със спането кой знае колко добре.
Пак ми беше топло, а на сутринта студено, а беснеещите катерици от джунглата
сега бяха достойно заместени от комарите. Станахме на разсъмване към 5:30 и
малко след 6:00 поехме. Вървяхме по коларски път, видимо често използван от
дървосекачите. Острани до пътя на много места имаше подредена готова за
товарене дървесина и то съвсем прясно отсечена. Това беше добър знак, че няма
да попаднем в джунгла като вчерашната. По едно време излязохме от пътя и
маркировката ни продължи по пътека, където имаше някое и друго дърво за
прескачане или провиране под него, но такива, че изобщо не ни правеха
впечатление на фона на вчерашната вакханлия под Байряка. Маркировката беше
добра, макар и стара – това дърво направо е тръгнало да я яде:
Пътеката
отново ни изведе на коларски път, който излезе на южен склон и ни се откри
гледка към равнината и селата сгушени в подножието. Пътят заслиза в борова
гора, като по някое време спряхме да се обадим по телефоните, че на кръстопътя
снощи пак нямахме обхват. Аз реших да се обадя на обяд като стигнем в Дъскотна.
След като Павката говори с техните пък решихме да се отдадем на гаменски прояви :) Той беше
купил едни яки фишеци, който уж да мятаме по псета, ако стане напечено и ми
беше дал няколко и на мен, още в София преди да тръгнем. Моите ги държах завити
в найлонов плик и се надявах да не са се намокрили. Решихме да проведем едни
“учебни стрелби”. Той направи 2 или 3 неуспешни опита, гаснеха фитилите. Явно
му бяха мокри. Запалих фитила на една от бомбичките и я хвърлих на 4-5 метра.
БААААМ! Доста здраво гръмна, от ехото отекна в отсрещните хълмове даже. Хвърлих
втора и отново як гърмеж. Третата обаче даде същия дефект като на Павката. Ще
запазя останалите за финала, си помислих. Дрън-дрън.. Така и си ги донесох
обратно вкъщи, даже още ми се търкалят някъде.
След повдигащата духа
канонада продължихме да слизаме известно време по същия път в борова гора като
не след дълго той ни изведе на голи поляни. Маркировката зави на север и
вървяхме по продължението на един рид, който трябваше да ни изведе в първото
населено място от Котел насам – с.Планиница. Това е първото от поредица турски
села. Че се намираме в район с турско население ни напомняше и нещо много важно
за нас – през 2-3км имаше чешми като въпреки сушата повечето от тях течаха:
Да построи
чешма за турчина е върховна цел в живота, оставяш нещо, което трае векове и
винаги добро на хората. Това беше много характерен контраст за този район.
Веднага можеше да се познае дали си в българско или турско село – по броя
чешми.
Вървяхме по
черен път, който не приличаше много на планински, но това ни чакаше до края –
почти не остана планина:
Все пак
имаше и някоя малко по-планинска гледка на места:
Въпросният
рид се свърши, след което завихме на юг и по стръмно слизане се озовахме в село
Планиница. Още на влизане в него се разминахме с двама възрастни мъже с една
каруца, които ни поздравиха много. Спряхме на чешмата на площада за почивка, а
и Павката искаше да си изпере някои неща. Вода се лееше колкото искаш. Беше
късен предиобед, когато поехме по асфалта към с.Дъскотна. На излизане от
Планиница спрях да си сменя обувките. Няколко дни бях ходил със сандалите и
беше време малко да сменя нещата. Днес щяхме да имаме не малко ходене по
асфалт, но се надявах обувките Мания да се държат добре. Просто сандалите бяха
взели леко да ги чувствам твърди или просто ходилата ми бяха тръгнали към
предела си. От тук нататък оставаше финалната права и трябваше да си правим
много точен разчет на силите, които не бяха останали кой знае колко.
По пътя за
Дъскотна мернахме на няколко пъти маркировка, отклоняваща се от пътя, но си
имаше такава и по самия път и не си правихме експерименти. Слънцето се
раздаваше здраво:
5-те
километра от Планиница до Дъскотна ги взехме за малко повече от час. Пътят си
беше натоварен като за междуселски, често се налагаше да излизаме на банкета за
да се разминем скокойно с колите. Представлявахме повече от обичайна гледка по
тези места с големите раници и щеки. Навсякъде хората ни окуражаваха – “Айде, че
не остана до Емине!” Лека-полека започнах да осъзнавам, че ние наистина сме
много близо до заветната цел. През всичките 18 дни до сега едва ли не подтисках
всяка мисъл за митичния нос Емине, за да не се
разконцетрирам от целта за деня, но вече определено замирисваше да море
и нямаше как да се удържам. Започнах да усещам, че възглавнчиката на лявото ми
стъпало се подбива по този асфалт, но без особени трудности подтисках болката и
поддържах темпото. Спряхме за момент на моста на р.Луда Камчия, чиито вирове ме
теглеха като магнит:
Толкова ми
се искаше да се метна в хладните й води, но няма време – гони се график. След
моста пресякохме и жп линията, където минаваха влакове за Шумен и по една
стръмна улица излязохме на главната на селото. По тази стръмна улица попаднахме
на поредната чешма, където спрях да пийна вода и бях много изненадан, когато в
коритото на чешмата видях жив рак досущ като морски. На главната улица спряхме
да питаме за хранителен магазин и се оказа, че той ни е точно по път. Спряхме
пред магазина към 12:30, бяхме попривършили храната и тук беше моментът да
направим последен пазар. Продавачът си говореше на турски с клиентите, но като
ни дойде редът се оказа, че говори перфектно български та се разбрахме. Гледах
да не купувам нищо излишно, реално правех сметка за около 3 яденета, плюс обяд
на момента. От тук нататък маратонът преминаваше в спринт и всеки излишен грам
щеше да се усеща. Седнахме на една маса пред магазина и се отдадохме на
угощение. Обадих се и вкъщи и въпреки, че до Емине има още 80км подсказах на
нашите, че утрешният ден от прехода може да е последен.
Не бързахме,
заседяхме се близо час с пазаруването, хапването, телефонните разговори и
планировката до края на деня. 20-те километра от кръстопътя в гората до
Дъскотна ги бяхме взели за около 6 часа, GPS-ът вещаеше 41км до края на следващия етап -
с.Козичино. Абсурд беше да стигнем до там днес, но решихме да напреднем
максимално колкото може с плахата идея утре да щурмуваме морето.
Тръгнахме
към 13:30 с повече от лежерно темпо поради понадулите се стомаси и жегата,
която през последните 3 дни от Котел насам непрекъснато се засилваше. От
Дъскотна излязохме в юго-източна посока по черен път през рехава дъбова гора,
няма съмнение относно посоката:
След около
час по-спокойно ходене постепенно се изкачихме към един дълъг рид, който
трябваше да подсечем от северната му страна. Гората отново стана букова и пътят
стана повече от приятен за ходене. Беше почти без денивелация с безкрайни завои
и не беше каменист. С една дума сега е моментът да се дава газ! Крачката ни се
отвори неимоверно като почти не си говорехме. Сега беше моментът да се ходи,
ама много яко да се ходи! Няма какво толкова да се говори. Подбитата ми
възглавничка на лявото стъпало започна да позагубва чувствителност, но бях
твърде зает за да й обръщам внимание. Ще ме изтъпрят изтерзаните ми крака още
само ден и половина, длъжни са. Все пак се опитвах да свивам пръстите при
стъпване с левия крак, малко от малко да облекчавам ситуацията.
Километрите
се нижеха един след друг като за доброто ни темпо много спомагаха и чешмите,
които бяха през 2-3км. Около някои от чешмите имаше заслони, беседки, камини и
какви ли не екстри за отдих:
Мисля, че
нямаше чешма, на която да не спрем. Дори да ни се пиеше вода чувствахме се
длъжни да го направим заради хората създали с труда си тези зареждащи с енергия
и живот места. От Дъскотна до Козичино преобладава турското население, а и по
паметните плочи на всяка чешма си личеше, че са правени от турци. Другото,
което ми направи приятно впечатление беше, че освен веднъж направени чешмите и
кътовете за отдих около тях бяха поддържани и запазени в много добро състояние.
Някои бяха истински произведения на изкуството:
А каква вода
само се лееше от тези чешми... Разкошна! Това беше основен фактор, допринесъл
за спринтовото темпо, което без да искаме си наложихме. Просто нещо настойчиво
ни теглеше напред и чешмите, покрай които минавахме през половин час ни
позволяваха да се фокусираме само върху крачката. Избягвах да поглеждам към GPS-а, като видех, че сме минали поне 2км за
последния половин час чувствах удовлетворение. Малко след тази красива чешма
пресякохме асфалтовия път за с.Снягово:
От него
поехме по черния път вляво на снимката, който влиза в гората. Двама мъже
вървяха по пътя към селото и като ни видяха ни махнаха за посоката. Няма
съмнение за къде сме тръгнали с тези раници и поизпаднал вид. На няма и 100м по
черния път от снимката ни чакаше поредната чешма. Толкова бяха на често, че
спряхме да им обръщаме внимание. Пътят продължи виейки се около хълмчетата с
букова гора, което го правеше приятно сенчест и ни позволи да поддържаме
скоростта. За мое учудване освен двамата на пътя въобще не срещнахме други хора
в този участък, който с тези чешми на всяка крачка беше по-облагороден от
повечето обществени паркове у нас. Досадните мушици ни следваха неотлъчно, като
много интересно все се завираха в очите ми. Павката беше си сложил мрежата, но
аз често размахвах ръка пред лицето си. Приемах този дразнител просто като
допълнителен стимул да вървя бързо.
От
тръгването ни от Дъскотна Павката вървеше напред и така си карахме към 3 часа.
Срещнахме обаче узрели къпини и той спря да похапне, при което аз го подминах,
че и без друго ми бяха поумръзнали. Гората започна да се поразрежда като даже
съвсем близо се виждаше, че ще излезем от нея. Тъкмо преди пътят да излезе от
гората се спрях да видя къде е Павката, но не го видях. Продължих в по-бавно
темпо, последните дървета останаха за мен и се огледах какво следва. Пътят беше
ясно очертан напред, от ляво теренът беше хълмист с разпръсната разстителност,
а от
дясно...........................................................................
***
Застинах на
място. Преглътнах. Свалих си слънчевите очила да не би да ми се превижда... Не,
няма лъжа, няма измама. Между малка горичка и едно хълмче се виждаше на заден
план почти равнинен терен завършващ в далечината с една светла ивица и
множество сгради, някои от които доста високи, цял град. А причината този
„град“ да се вижда така ясно беше тюркоазено синият фон, който пък се отсичаше
като черта на хоризонта - ... морето!!! Беше 17:20 на 15-ти август, когато за
пръв път осъзнах, че ще успея. Един път зърнал морето нямаше сила, която да ме
спре да го достигна, пък ако ще и да се наложи да пълзя то там. Всички
съзнателни и подсъзнателни опити да подтискам всяка мисъл за заветния нос Емине
мигновено бяха изхвърлени от съзнанието ми. Защото утре аз ще се окъпя в морето
пък кой каквото да си мисли, казва и т.н. Еуфорията беше пълна! Инстинктивно
хванах фотоапарата, който непрестанно ми висеше на врата. Появи се и Павката и
се зачуди какво толкова снимам в нищото.
-
Погледни
натам...
-
Ехеееееееееееееееееееееее!!!
Ае стига, бе!
Последва прегръдката на победата, беше
останало още не малко, но на фона на това, което ни беше зад гърба, а и при
гледката на морската синева, макар и едва видима на хоризонта можехме да кажем
без да преувеличаваме, че утре ще плажуваме. Ура!
„Церемонията“ ни не трая дълго. Все пак за да
се случи така мечтаният финал трябваше да положим последни, но неимоверни
усилия. Нарамихме раниците и продължихме с направо бясно темпо. Трябваше много
точно да преценим къде да спрем днес и колко да оставим за утрешния, последен
ден. Имахме към 27-28км до с.Козичино, от там до Емине са 39км. За утре не
трябва да оставяме повече от 50км, за това решихме, че ще ходим, докато останат
по-малко от 10км до Козичино, разпъваме да спим и утре ставаме през нощта в
3:30 и тръгваме на челници, за да сме в Козичино с изгрева. Добре, имаме план.
Напред!
Следваше минаване покрай едни антени и не
след дълго покрай един микроязовир навлязохме в с.Добра поляна. Беше доста
оживено, пълно беше с хора на мегдана, както и доста движение по пътищата. След
това минахме последователно покрай селата Средна махала и Топчийско като от
планината не остана и помен:
Напред бушуваше горски пожар. Това лято беше
много сухо и имаше доста пожари. До преди няколко години имаше едни хора с едни
вертолети, които за нула време можеха да ги потушават, но това е една друга
тема... Иначе на нас ни предстоеше ходене предимно по асфалт:
Пътищата
между тези села бяха в добро състояние, но бяха доста тесни и ни се налагаше да
вървим по банкета като минаваха коли. Иначе аз предимно ходех по асфалта.
Лявото ми ходило наболявапе, но болката беше малко на приливи и отливи, а и кой
да й обръща внимание?! След Топчийско се отклонихме по пътека вдясно от пътя,
като решихме да спрем за почивка. Беше към 19:30 и имахме малко под 20км по GPS до Козичино. Подкрепих се с пакетче енергиен
гел плюс два упсарина за тонус. Тук вече окончателно решихме да реализираме
планът, който изложих по-горе, след като видяхме, че можем да поддържаме
скорост 4-4,5км/час. Разчитахме да ходим до 21:30-22:00 за да доведем
разстоянието до Козичино до под 10км. Пътеката беше за известно време в гора,
след което изведнъж излезе на една окосена поляна и се загуби. Тръгнахме по
трака на GPS-а, защото определено нямаше нито следа от
пътека, нито маркировка:
Минахме както се казва в авиацията по прибори
през тези окосени ливади и разорани ниви и отново излязохме на маркирана пътека
която ни отведе до с.Подгорец, където отново се „качихме“ на асфалта и вече по
залез слънце наближихме с.Сини рид. Ходжите пееха вечерните молитви, а
последният за прехода залез предожи запомнящи се гледки:
С.Сини рид „подсякохме“ от север като след
излизането от него някъде след 20:30 включихме челниците. Между другото тук
някъде осъзнах, че съм се заблудил в еуфорията, когато видяхме морето. Тогава
не знам защо реших, че градът, който се вижда е Бургас, което не беше възможно.
Бургас е много по на юг. Всъщност това, което видяхме и сега още по-ясно се
открояваше на хоризонта като ярка светеща огърлица беше Слънчев бряг. Минаваха
вече съвсем ниско самолети с пуснати светлини за кацане, отиващи към летище
Сарафово. Близо, все по-близо...
За наша радост през нощта по междуселските
пътища почти нямаше движение, но все пак при вида на фарове заставахме отстрани
на банкета с погледи към платното, хем да ни виждат хем да не ги заслепявам,
ако погледна към приближаващата се кола, защото моят челник беше направо като
„дълги“ светлини.
На един Т-образен разклон завихме на дясно по
силно запрашен черен път. Беше вече към 21:30, когато GPS-ът отброи 10км до Козичино и надолу. Време
беше да се оглеждаме за място за бивак. Беше непрогледна тъмнина и изборът
нямаше да е лесен, но и критерийте този път бяха силно занижени. Трбваше ни
само да е равно и достатъчно закрито, далеч от човешка и животинска дейност.
Тъкмо си харесахме една полянка вдясно на пътя, когато в тъмнината откъм полето
на 100-ина метра издрънча звънец на добиче. Не ще да е това мястото, трябва ни
спокойствие за да можем максимално да се възстановим, до колкото е възможно за
финалния спринт утре, а не да се браним от някоя любопитна крава или кон.
Продължихме още 300-400м по пътя, като включих челника „на дълги“ за да не
изпусна някое подходящо място и не след дълго го намерих. Беше на около 20м
встрани от пътя, равно и сравнително чисто. Без много да говорим започнахме
всеки по своя програма да се оправя за лягане като на мен ми беше далеч
по-лесно, тъй като само разпъвах шалтето и чувала, докато Павката видя зор със
забиването на колчетата на палатката си. Земята беше твърда като камък от
сушата. Въпреки изминатите днес към 52км се чувствах добре и дори имах апетит.
Хапнах това-онова, пих един упсарин и легнах. Включих си телефона и се чух с
нашите. Казах им къде сме, и че утре ще щурмуваме финала. Не знам до колко съм
успял да им предам тръпката, която ме гонеше от момента, в който зърнах морето
и ми даваше сили да продължавам да вървя с максимална скорост въпреки болките и
вече започналото да отича ляво ходило, но аз очаквах тази тръпка да не ми даде
да мигна тази нощ. Утре е финалът... финалът... финалът... Легнах към 22:15 и
настроих телефона да звънне в 3:30. Този път обаче се оказа, че не се познавам
достатъчно. Заспах непробудно почти веднага, докато алармата не ме събуди.
Предстоеше един от най-незабравимите дни в живота ми..
Няма коментари:
Публикуване на коментар