неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 18: Борба за всеки метър в джунглата и прераждане на Ришкия проход



       Алармата се раззвъня към 6:00. Не можах да спя много добре тази нощ. Отначало ми беше много топло в чувала, после пък рано сутринта преди съмване се разбудих от това, че ми е студено. И за капак в короната на буката, под която бях легнал едни катерици цяла нощ купонясваха. Пробвах да ги изгоня тихомълком като светех с челника към короната на дървото, която се осветяваше като бял ден, но не се трогваха особено.
      Събрахме бивака и към 7 без нещо тръгнахме. След сутрешния тоалет водата в шишето ми остана наполовина. Имахме 17км до Ришкия проход, който би трябвало да стигнем по обяд и се надявах да ми стигне.
         Да, ама не. Още с напускането на бивака и пред над се изправи стена от съборени дървета. Започна се. Водехме борба буквално за всеки метър от пътя. На места беше абсолютно невъзможно да се премине по него и приложихме тактиката, която хрумна на Павката вчера да излезем от пътя и да вървим през гората успоредно на него. Най-проходими се оказаха просеките, освободени от падналите дървета. След около час решихме да спрем и да проверим дали сме влезли в обхват на GSM-ите. Имаше такъв и се обадихме вкъщи да кажем къде сме и защо не сме се обадили снощи. Нямаше някакви драми от това, все пак бях предупредил, че е възможно някоя вечер като спрем за нощувка да нямаме покритие. Продължихме напред като положението взе сериозно да се влошава:
       Тук съм полегнал на дърво паднало напречно на пътя, който би трябвало да е това зад мен. На места трябваше да прескачаме или да се катерим по прекършените стволове, а също така и често се налагаше да минаваме под тях, често на 4 крака или направо с пълзене. Напълно естествено скоростта ни на движение беше много малка. Поне “пътят” беше полегат, но като стигнахме “сухото” дере започна стръмно да катери.
      Маркировката беше начесто, а и табели К-Е имаше не малко, но като погледнахме нагоре по дерето какъв апокалипсис беше се отказахме да вървим по трака. Справка с GPS-а показа, че напред пътят прави широка S-образна серпентина и решихме да цепим направо без път и пътека. Това се оказа добро решение. Макар и по-стръмно поне ходехме по чист склон и спестихме поне 2 километра. Заради това пропуснахме и единствената чешма преди Ришкия проход, но както се казва “танто за кукуригу”. Наближавахме вече вр.Байряка, когато пущинакът достигна кулминацията си. Предвидливо си бях сложил гетите, защото се водеше яростна битка с клони, къпини и глог. Щеките нанасяха удар след удар върху изпречилата се разстителна маса. 
           Спомних си първия ден докато пътувахме към х.Ком как с Митака се шегувахме, че тук не мачете, а направо моторна резачка си трябва за да се мине. Сега от първа ръка се ужеждавах колко сме били прави с тези думи. Въпреки, че вървяхме бавно непрекъсната борба за всеки метър, спъване, прескачане, пълзене и т.н. ни поумори прилично. По едно време взехме глътка въздух, когато излязохме на един чист и широк участък от пътя, направо магистрала. Малко преди това попаднахме и на табелките, който групата на Митака бяха сложили при премаркиране на участъка от Ришки до Върбишки проход миналата година:
         Лелеее... Ком. Това си беше на няколко светлинни години назад във времето. Колко зор чака този, който трябва да стигне от тук до там... Не след дълго стигнахме и до доста по-окуражаваща табелка:
     Радостта беше мимолетна, защото “пътеката” напред представляваше това:
       Някак си ми беше странно при вида на табелките за Ком като се има предвид, че до там са повече от 400км и 18 дни в моя случай...
         Вр.Байряка остана зад гърба ни като така и не го видяхме, само ориентировъчна представа добихме къде е, а и той няма открити части. Започнахме леко слизане като пътят взе да става все по-човешки. Рядко ни се налагаше да прескачаме или минаваме под прекършени дървета. Вече минаваше обяд, когато започнахме изкачването за вр.Голям Дебелец. Точно в най-високата част спряхме за обедна почивка. Положението с водата започна да става критично, беше ни останала съвсем малко, а до Ришкия проход имахме още 5-6км. След Големия Дебелец започнахме да слизаме по пътека, която запомних с изгорялата от сушата разстителност. Листата на дърветата падаха изсъхнали, като че е есен, само дето бяха още зелени, все пак е средата на август. Тук пътеката също беше сравнително добре маркирана, но ние основно се ориентирахме по следите от минавалите преди нас хора. Пръстта беше толкова суха, че беше направо станала на прах и стъпките си личаха много ясно. И тук точно заради това направихме първата си и единствена навигационна грешка. Пътеката както вървеше по билото между върховете Голям и Малък Дебелец изведнъж зави наляво и започна стръмно да слиза в северо-източна посока. Личеше си, че много хора (а може би и животни) бяха минавали от тук и ние се понесохме по “течението”. Бяхме вече и поуморени и доста ожадняли и концентрацията ни не беше на ниво. Павката вървеше напред, когато по едно време се сети да си погледне GPS-а и се оказа, че сме се отклонили от трака, а тази пътека, по която слизаме въобще я намаше на картата. Бяхме слизали към 10мин, няма начин да тръгнем да се катерим обратно по тази урва! Решихме да продължим по нея и след това по азимут да излезем до пътека на картата, която подсича вр.Малък Дебелец от север и излиза на Ришкия проход около 200м северно от първоначалния маршрут. Стръмното слизане приключи, но с него изчезна и пътеката. Тръгнахме през гората право на изток като пробирахме по-чисти участъци. Очаквахме след километър и половина да излезем на някакъв път или пътека, но бяхме изненадани приятно, когато това се случи много по-скоро. Както си вървяхме през гъсталака и излязохме на ръб, под който минаваше широк път като за камиони. Този път също го нямаше на картата на GPS-a. Тръгнахме по него на север, защото в южна посока изглеждаше като да се катери към билото. След известно време излязохме на кръстопът, от който поехме в юго-източна посока по много широк и абсолютно равен път, все едно беше в Борисовата градина. Започна да се чува и шум от коли, бяхме съвсем близо до Ришкия проход. Пътят започна да слиза и от гората се излезе на една поляна, от която се разкри и гледка към скалите на прохода. Стъпихме на асфалта на Ришкия проход в 15:50. Точно 9 часа след тръгването ни сутринта, а бяхме минали едва 17км през които наистина ни се взе здравето. Минахме през истинска джунгла при това безводна, сбъркахме пътя, после намерихме алтернативен – не липсваха емоции този ден, особено негативни. Излязохме на прохода около 100-200м северно от първоначалния маршрут и това, което всъщност стана е, че подсякохме вр.Малкия Дебелец от север вместо от юг. Там където излязохме на прохода имаше табела за К-Е, сочеща наляво (посока с.Риш), а на другата отбивка същата табела, сочеща в обратна посока (юг). Споменахме роднините от женски род с не особено почтени думи на този, който беше сътворил тази недомислица, да не кажа подигравка. Но бяхме умилостивени и силно въодушевени от тази табела:

        ”Bongas region :) Нищо, че имаше още над 100км до Емине започна на “замирисва” на море. В горите все повече започна да се появава дъб, а и надморската височина трайно падна около 500м. С излизането на Ришкия проход продължихме по асфалта в южна посока като се опитвах да си спомня къде точно беше чешмата, за която ми говореше Митака. Водата ни беше свършила и положението хич не беше розово. Реших, че е най-добре да му се обадя и той ме упъти – след един направо обратен завой тип “фиба” вляво на пътя има уширение като спирка, от там по пътека надолу от пътя се излиза на поляна, където е чешмата с 4 чучура. Потрамбовахме 2-3км по асфалта преди да стигнем до въпросното уширение. Пътеката не беше отбелязана по никакъв начин, но веднага я намерихме. Слизаше се през горичка, след което се излиза на равна поляна. В лявата част на поляната имаше заслон, чешмата беше в дясната. Само, че Митака се беше объркал – чучурите не бяха 4, а 5 :) Направо грейнахме при вида на тази гледка:
        Думите не стигат да опишат облекчението, което изпитахме на това място. От всеки един от 5-те чучура излизаше леденостудена струя вкусна, изворна вода с дебит 0.5-1 л/сек – истински рог на изобилието! Прекарахме на това място около 2 часа, през което време се измихме, изпрахме и хапнахме. Времето и обстановката бяха напълно достатъчни да се почувстваме напълно възстановени, особено след безмилостната борба с джунглата. Наистина не вярвах, че е възможно, но се почувствах сякаш едва ли не ставам от оздравителен сън. Изпихме поне по 2 литра вода направо на чешмата, толкова се бяхме обезводнили. Шишетата естествено бяха напълнени догоре. Седяхме на коритото с крака под струите и направо не ни се тръгваше. Усещах как животворната вода отмива умората и заздравява раните. Благословено място беше това, наистина ме накара да се почувствам като прероден. Поглед към заслона:
          Виждат се хавлията и тениската ми, които почти успяха да изсъхнат за около час, толкова беше сухо и топло. За спомен при рога на изобилието:
         Докато хапвах забелязах пътя, по който според трака трябва да продължим. Няколко пъти минаха камиони с дърва по него. Пътя вървеше по поречието на Немой дере. Докато Павката се переше на чешмата реших да отида малко на разузнаване и тръгнах по пътечка вляво покрай дървото на първата снимка на предната страница. Минах по едно мостче и после следваше бетонирана алея, която изкачваше до пътя. Чудесно, значи няма да се налага да излизаме пак на асфалта на Ришкия проход сред трафика, а и ще спестим почти километър. Върнах се и докато чаках Павката се опънах на пейките в заслона. От една страна не ми се тръгваше от това райско място, но от друга се почувствах много свеж и зареден за още 10-ина километра, че днес заради джунглата прогресът не е особено добър. Тръгнахме малко след 18:00 като минахме по краткия път, който намерих. Пътят покрай Немой дере беше макадамен, но много приятен за ходене. В леко изкачване и без едри камъни. Вървяхме с много добро темпо и в отлично настроение след водния пир, който си устроихме. Разминахме се на два пъти с камиони.
         Все пак идилията не беше пълна. Преследваха ни упорити мухи, като Павката беше подготвен идеално за целта – имаше мрежа за лице, която си беше купувал от Англия. Тук спряхме, че го мъчеше трънче:

               Докато аз се възползвах от изобилието в съседство:
           Мина 19:00 и докато се борех с мухите, които неистово се стремяха да ми влязат в очите, започнах да се оглеждам за подходящо място за бивак. По трака гледах, че имаме още малко изкачване и после все слизане, та чак до Дъскотна. За водоизточници в този район нямах разузнавателни данни, тъй като сливналии след адската джунгла бяха слезели по прохода до селата от юг и така бяха стигнали до Дъскотна през с.Рупча. Докато ние не подлагахме на съмнение, че ще минем по маркираното трасе и се оказа, че след Ришкия проход пътеката няма нищо общо с драмата под Байряка. По едно време забелязах, че под пътя от дясната страна има чешма. Запомних това място, но се оказа, че няма да е задълго, защото няма и 50м след това излязохме на един кръстопът петолъчка, който си беше като истински площад. Огледах го набързо и забелязах в източния му край едно дърво с нещо като масичка скована до него и висяща торбичка и една риза.
-         Павка, викам това да ни е бивака за тази вечер.
          Той не се зарадва особено на идеята, защото мястото било много голо, но успях да го убедя, че няма да намерим по-подходящо. Равно е, изчистено и най-важното има вода. Въпросният кръстопът се намира на малко под 10км от Ришкия проход. Т.е. за утре до с.Дъскотна ни остават 20км.
Легнахме набързо без да ядем, все пак това сторихме преди няма и 2 часа. Спането тази нощ беше не по-малко трудно от предната. Този път главният проблем бяха комарите. Наложи се Павката да ми даде мрежата си за глава и спах с нея и с шапката. Представях си каква картинка съм представлявал, не не ми пукаше особено. Трябваше да отпочинем много добре. Засега само си го мислех, без да го изричам на глас, но утре трябваше да стигнем доста след Дъскотна.
        Тази нощ звездите също бяха в изобилие, особено падащите. Минаваха и вече осезаемо ниско самолети, отиващи за Бургас. Все по-близо сме...

Няма коментари:

Публикуване на коментар