Не успях да се наспя добре тази нощ. Леглото беше
неудобно, а и единият от говедарите похъркваше. Правех разчет да тръгна към
6:30 за да съм навреме на Витиня. Затова станах в 6, домакините също.
Предложиха ми кафе, но първо не пия кафе по принцип, а и бързах. Питах ги за
вода по пътя, казаха ми че на 10-ия километър има една беседка и до нея чешма с
много хубава вода. Благодарих им още веднъж за гостоприемството и се сбогувахме
като ги оставих да се чудят къде са им отишли говедата.
Предстоеше ми 14км слизане до Витиня по черен път,
прекаран и използван от дървосекачите от горско стопанство “Витиня”. Отново
изплуваха спомени от миналата година, когато по този път всяка крачка беше
съпроводена от остра болка в лявото ходило и за капак газехме в дълбока кал,
вследствие на двудневните валежи тогава. Всичко това беше назад във времето, сега
пътят беше като цимент твърд и краката ми бяха съвсем наред като за 3 дни
ходене в Балкана и 100км зад гърба.
Прогнозата за днес беше нестабилно време с
гръмотевични бури на места, нещо с което в най-голяма степен трябва да се
съобразявам къде да е в планината. Утрото беше спокойно, даже с една висока
облачност, която скриваше слънцето и беше идеално за ходене. Последен поглед
към вр.Мургаш и част от Зла поляна в подножието му отдясно:
Слизането на Витиня ми отне към 3:40ч, което беше и
моят разчет. Спрях само на чешмата Хайдушко кладенче до въпросната беседка за
попълване на водните запаси и сутрешен тоалет. Бях на прохода при чешмата с
мечката, мястото където приключи преходът миналата година, малко след 10:00,
Ники още го нямаше. Събух си сандалите, от тук щях да продължа с обувките
Мания, които Ники трябваше да ми върне. Стана време за закуска, а на мен грам
не ми се яде. Лошо, пак вчерашната песен на нов глас. И с краката се явиха
проблеми – пришки от въшната страна на стъпалата, по-сериозна на десния крак.
Хубавото беше, че GPS-ът
издържа геройски 2 дни и половина без зареждане, имаше даже една или две
чертички като стигнах на Витиня. От тук нататък целта беше х.Кашана, която се
намира на прохода Златица-Етрополе. По GPS разстоянието от Витиня до там беше към 33км. Още тогава, на
Витиня, не бях особено обнадежден, че това е постижимо.
Ники се оказа точен и към 10:15 се зададе с мотора.
Само дето ме подмина като експрес малка гара без даже и да погледне към мен.
Ех, че е заплес! Даже на Лакатник му вкарах точката в неговия GPS, защото той се чудеше къде точно
трябва да дойде. Звъня – никой не ме отразява. И как иначе да е, докато кара
мотор? Нямаше какво да правя освен да го чакам да спре и да се обади или да
види сам, че се е объркал. Обади се след 15мин, бил на паметника на Гунди и
Котков долу на Арабаконашкия проход.
-
Е радвам се за теб, само дето ме подмина преди 15мин.
Срещата ни е на най-високата точка на Витиня, където е бензиностанцията,
чешмата и горското стопанство – припомням аз.
- Уфф, нещо се омотах – ядосваше се той.
След още 10мин се зададе от посока Ботевград и този
път ме видя. Гледахме да сме по-експедитивни този път, защото той беше излязъл
от работа и не исках да му навличам неприятности, а мен пък ме чакаше много
път. Преобух се, смених батериите на GPS-a, и се стигна до храната.
Почти не бях докоснал нещата от пакета от Лакатник, а вече получавах втория,
още по-голям пакет.
-
Ще редуцирам храната, нещо хич не върви с нея – му
казах аз.
-
Е аз какво да я правя? – попита той.
-
Каквото намериш за добре.
И така общо взето му върнах почти целия пакет за
Витиня, само взех енергийните гелове.
От тук нататък пътят ми е абсолютно непознат. Все
пак бях подробно разучил маршрута по GPS картите, както и бях изчел редица пътеписи. Очакваха се
евентуално проблеми с един участък от пътеката към х.Чавдар, който въобще
липсваше в офроудската карта на Геотрейд, но го имаше в BGMountains, а аз бях качил и двете в
моята машинка. Предстоеше към 3км по асфалт, като първите 300-400м са обратно
по пътя за София и Ники пускаше с мотора до мен за да си говорим. Разделихме се
на разклона за с.Горно Камарци, той хвана за София да се връща на работа, а аз
към неизвестността.
След асфалта
се отбих вляво като пътеката вървеше покрай оградата на горско стопанство
“Витиня”. Вече минаваше обяд, когато чух в далечината гръмотевици от две посоки
– назад откъм Мургаш и напред вдясно откъм Средна гора. Засега нищо не
предвещаваше опасност, но все пак имах едно на ум да бързам. Пътят до прохода
Арабаконак беше почти изцяло в гора, запомних само едно много стръмно спускане
малко преди самия проход. На него бях в 1 след обяд. Паметникът на Александър II на самия проход:
До х. Кашана оставаха 25км по GPS. Но се чувствах много изтощен, за
което сипех обвинения към обявилият ми ефективна стачка стомах. За това взех
решение да съкратя прехода за днес и да спра на х.Чавдар. В последствие това се
оказа много печеливш стратегически ход, но за това по-долу.
Х.Чавдар въобще не ми влизаше в сметките за това я
нямаше в маршрута на GPS-а
и се наложи да задам нов маршрут към нея. Беше на около 11км от Арабаконак,
което някак си ми подейства мобилизиращо. След паметника започва изкачване по
черен път с тук-там пътеки напряко като при провирането през едни шубраци по
един “short cut” си загубих второто шише за вода,
което беше празно. Бях ги прикрепил и двете от двете страни на раницата, но
празното се беше измъкнало. Установих липсата му доста след това, но нямах
намерение да се връщам. Само съжалявах за боклука, който направих. Изпитвах
остра нужда да пийна нещо газирано, вече даже от водата почна да ми се гади, но
там поне мърдане няма – без вода не става хич и се насилвах. Все ми се въртеше
пред очите ябълката, която пих снощи на говедарника. Спрях за поредна почивка и
си разтворих една таблетка Суправит – витамини и минерали, подейства
ободряващо. По-нататък, след като излязох пак на пътя той стана абсолютно равен
без денивелация и беше много приятно за ходене. Бях сменил картите на GPS-а за да не изпусна
пътеката вляво, която си беше и
маркираната. Стигнах до мястото, беше добре обозначено. Имаше и някакви
изоставени бараки, на една от които пишеше с блажна боя “Е-3 – на 20м вляво
през копривите”. Много окуражително си помислих аз, но коприви не-коприви –
трябва да мина през тях. Пътеката наистина беше скоро премаркирана, минаваше
през млада борова гора и много ми помагаше това, че вече доста хора бяха минали
по нея, а в допълнение сушата беше погорила тревата и папратите и пътеката ясно
личеше. Това между другото беше валидно за целия преход, фактът, че вече много
хора бяха минали по К-Е и сухото време правеше намирането на пътеката в
традиционно трудните за ориентация места почти безпроблемно. Все пак в този
участък не мина без лутане, забих се в едни невероятни пущинаци от ниски
борчета с мощни шипкови храсти и къпини около тях – няма минаване! Надрах си
здраво краката, а гетите ми през това време си го носех на гръб в раницата, да
ме питаш защо. Както и да е, борбата с трънаците приключи като се наложи да се
върна малко, защото бях се отклонил от трака. Не след дълго се излиза на черния
път, който в повечето случаи се ползва в този участък, но бях спестил не малко
разстояние и време. След това стигнах до разклонение на червената маркировка
К-Е, наляво по билото и надясно към х.Чавдар. Първоначалният план чертаеше път
през левия участък, но планът се промени и хванах надясно към Чавдар. До нея се
стигна по приятен черен път през букова гора с полегато слизане, бях там малко
след 17:00. Свалих раницата и за пръв и единствен път по време на целия преход
усетих умора в раменете и гърба от нея. Веднага си спомних момента, в който си
свалих раницата миналата година на гара Лакатник – имах чувството, че ще се
разпадна откъм гърба. Сега не беше чак толкова зле, но усещането беше подобно.
Явно бях натрупал умора и решението да се отбия до Чавдар в нормално време се
оказа правилно. В хижата нямаше никой на пръв поглед, но беше отворена. Влязох
и чух шум от горния етаж, като след малко слезе и хижарят, като после се оказа,
че той замествал титуляра Иво, който бил в отпуск, но утре се връщал.
Човекът ме попита дали искам храна, тръпки ме
полазиха само като чух тази дума и му отговорих, че ще си ям от моята, но го
попитах за газирано безалкохолно. Имаше и взех една 3-литрова бутилка с Етър.
Настаних се в стаята с 6 легла на първия етаж, но бях единствения посетител в
момента в цялата хижа. Първата ми работа беше да отворя Етъра и да отпия мощна
глътка – оххххххххххххх, и сега ми става приятно като само като си спомня как
ми подейства. Х.Чавдар скоро цялостно е ремонтирана и предлага прекрасни
условия. Чисти и просторни стаи с нови легла и чисти чаршафи и най-важното –
баня с гореща вода! Втората работа естествено беше да вляза в банята, където
почти източих бойлера. Освен мръсотията отмих и огромна част от умората, няма
такъв релакс като това да си стоиш под горещия душ с вдигнато към струята чело
и да не мислиш за нищо.
След банята си облякох чисти дрехи, пих два упсарина
и се заех с грижи за краката. Пришките от обяд бяха придобили застрашителни
размери и беше време да играе ножа. Резнах кожата и изтече сума ти вода, тъкмо
сега достатъчно време ще съм по джапанки в хижата и ще има време да завехнат. И
разбира се не без помощта на въздесъщия крем “Здраве”. След малката
хирургическа манипулация се трупясах на леглото. Включих батериите на GPS-а и фотоапарата за
зареждане, включих си и телефона и започнах да докладвам по веригата. Чух се и
със сливналии, оказа се, че те са предприели същия ход като мен. Предната вечер
бяха спали тук, а днес бяха направили кратък преход до х.Кашана и сега бяха
там. Аз вече бях планирал същото за утре. Павката трябваше да е тръгнал днес
(31.07.) от Ком, чудех се къде ли е сега и дали тези гръмотевици, които чух, не
са го засегнали. И не щеш ли към 18:30 той ми звънна, вечеряше в един рибарник
малко преди гара Лакатник. Мислеше да стигне до Тръстеная, но го предупредих,
че за това ще му трябват поне 3 часа и че времето може да му свие номер. После
като се чухме се оказа, че е спал (или поне се е опитал) в чакалнята на гарата
и по някое време се е изсипал як порой с мощни гръмотевици. Това се случи даже
още по-рано и при мен, още към 19:00 чувах приближаващата буря като тя дойде
право от северо-изток, откъм вр.Баба – точното място и по времето, когато
трябваше да съм там, ако бях продължил до Кашана. Бурята беше страховита, силен
вятър със здрав порой и яка канонада от мощни гръмотевици. Това, ако ме беше
сбарало на билото около вр.Баба като нищо щях да се превърна в статистика. Още
една и то може би най-основателната причина да не бях продължил до
първоначалната си цел. Макар, че сигурно навреме щях да видя чернилката, която
върви срещу мен и щеше да се наложи да спринтирам надолу към х.Чавдар.
Тъкмо преди да дойде бурята все пак ми дойде някакъв
апетит и успях да хапна що-годе нормално. Измих си зъбите и побързах да заема
хоризонтално положение, още беше светло. Заспах рано, непробуден, оздравителен
сън до 8:00 на другата сутрин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар