неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 17: През Върбишкия проход до джунглата под вр. Байряка



        За този ден по план беше предвиден към 30км преход до х.Върбишки проход, но планът беше коренно променен. Въпросната хижа, която си е жив хотел се намира на около 5км в южна посока от мястото, където се пресича прохода, което значи 10км излишни. За това решихме да не ходим до нея, а да продължим към Ришкия проход, до където стигнем и разпъваме бивака насред пущинака. Това приехме за генерална стратегия от тук до края – ходим, до където можем, намираме подходящо място за бивак и разпъваме. Първо времето и теренът го позволяваха, беше топло и надморската височина вече твърдо под 1000м и второ по пътя нямаше хижи, заслони или каквото и да е подходящо място за отсядане, което да ни послужи за крайна точка за деня. Или поне на нас не ни беше известно. Хижата в с.Топчийско, чийто координати взех от Митака не беше вариант, защото там трябваше да минем транзит. И така тръгнахме в хладната и ветровита утрин от Котел около 6:00:
       На левия завой в края на тази права на излизане от Котел се отбихме надясно покрай разрушени стопански постройки като тук там по диреците имаше и маркировка. Трябваше да държим североизточна посока и това донякъде ни ориентираше, но без GPS-а щяхме бая да се озорим да намерим пътеката. Тук-там имаше много стара маркировка и отново в помощ ни се притече това, че преди нас бяха минали много хора и бяха оставили следи. Слизахме, качвахме или подсичахме малки хълмчета често без път и пътека, а само следвайки трака на GPS-a. Пресякохме един черен път, след който поехме по сравнително добре маркиран участък по поречието на един почти пресъхнал поток, където често ни се налагаше за прескачаме или заобикаляме паднали дървета. Това ни бавеше, но пък ни подготвяше за това, което ни чакаше под вр.Байряка преди Ришкия проход. В това дере имаше и жълта маркировка, която указваше път на четата на Раковски. Срещнахме и табела сочеща към вода на 50м, но Митака ме предупреди, че водата наистина има, но е поне на 500м. Ние бяхме тръгнали преди час-два и вода имахме предостатъчно, така че не я търсихме. След това дере и няколко папратови поляни излязохме на пооголено място, под което се видя и асфалтовия път, на който трябваше да излезем. Успоредно на него обаче имаше и пътека, която вървеше без денивелация и ние поехме по нея. Излязохме на пътя и вървяхме може би 2-3км преди да го напуснем по черен път вляво. Пътят минаваше през букова гора и беше много приятно за ходене, слънцето беше силно, въздухът беше хладен и влажен след вчерашния дъжд, но умереният вятър действаше много ободряващо и щеше бързо да изсуши земята, на която ще спим всяка нощ от тук до края.
     Някъде към 9 и нещо решихме да спрем за закуска като изкомандвахме сандвичите, които ни приготвиха за из път в пицарията в Котел вчера сутринта. От тук до Върбишкия проход пътят беше в полегато слизане, само неприятно беше това, че беше много каменист. Факт, на който поизтерзаните ни ходила не се радваха много. Бяхме спряли за почивка, когато установихме, че сме пропуснали преди около 100м отбивка вдясно. Наложи се да се върнем и добре, че  погледнахме GPS-ите навреме иначе щяхме да си удължим пътя с около километър. Прекият път беше по едно стръмно слизане, след което кратко изкачване и отново ни изведе на макадама.
       Там някъде вдясно от нас се чуваха моторни резачки, шум от камиони и гласове както и пукот от падащи дървета. Нищо не видяхме, но минахме близо до сечта. Това беше малко преди вр.Каракуш, на който се видя масивна постройка подобна на хижа. От там пътят слизаше по поречието на един пресъхнал поток като към 12:00 стигнахме до една чешма вдясно на пътя и решихме, че това е идеалното място за обедна почивка. Хапнахме, попълнихме водните запаси и тъкмо се приготвяхме да тръгваме, когато от долу по пътя се зададоха двама цигани с колелета, тръгнали за билки. Чешмата и пътя, от който идваме:
       Митака ме беше предупредил за тази чешма, каза че е на около час и половина от Върбишкия проход и на нас точно толкова ни трябваше за да стигнем до него, точно в 14:00:
        И така за точно 8 часа изминахме разстоянието от Котел до Върбишкия проход. Там мернахме едно работещо крайпътно заведение, но нямаше за какво да се отбиваме в него. Решихме максимално да напреднем към Ришкия проход като идеята ми беше да стигнем до проблемния участък с нападалите дървета и утре отпочинали да го атакуваме. 
       Заредих следващата отсечка в GPS-а до Ришкия проход, пресякохме пътя и поехме по черен път в изкачване, който за наш късмет не беше каменист като този, по който слизахме към Върбишкия проход и това ни позволяваше да държим прилично темпо. Тук нямаше как да се объркаме, защото пътят, по който вървяхме беше единственият в източна посока и нямаше никакви разклонения. За  добрия тонус ни помагаше и това, че на около всеки 2км имаше чешма, някъде и със заслон:
       Повечето чешми бяха построени в памет на починал човек като имаше както български, така и турски имена. В този район има предимно турско население и знаех за обичая да строят чешми. Нещо, което високо оценихме в оставащата част от прехода и особено на следващия ден на Ришкия проход. Спомен за един български дядо от внуците му:
          И за един турски син от баща му:
         Откровено нямахме нищо против така да продължи до края – чист път в гората с чешми на 2-3км, но знаех, че истински трудното тепърва предстои. Разстоянието между Върбишки и Ришки проход е към 33км по GPS като проблемният участък по пресни данни от “разузнаването” е към 10-12км и започва малко след горското стопанство при р.Елешница. Лекият за ходене път зави на север, докато нашият маршрут продължаваше на изток като се отклонихме на дясно по едно стръмно изкачване по стар черен път. След изкачването пътят направи почти обратен завой като след това се започна едно не особено приятно слизане продължило над 2км до самата р.Елешница:
      Тук беше и последната вода до Ришкия проход. В “сухото” дере под вр.Байряка, баш в най-голямата джунгла също има чешма, която Митака ми обясни как се намира като се чухме преди 3-4 дни, но не запомних точните инструкции, а и ние без друго точно там предприехме друга тактика и я подминахме, но за това повече в следващия ден.
       Река Елешница се влива в яз.Тича и съвсем очаквано предвид сушата беше доста намаляла. Силно ми напомняше на р.Негойчевица, приток на р.Росица, която от години е основна риболовна дестинация на мен и баща ми, по време на лятната ни почивка на Острец. 
       Пресякохме реката и през една полянка излязохме на макадамен път, покрай който бяха постройките на горското стопанство. Там нямаше жива душа и съответно всичко беше заключено. Но ние и без друго нямаше за какво да спираме там. Исках поне да преполовим разстоянието между двата прохода, но от друга страна се оглеждах и за подходящо място за бивак, нещо което не биваше да подценяваме. Лесно можехме да напреднем още, не бяхме особено уморени, но ако ни хване нощта насред джунглата върви, че търси два квадрата равно и чисто място да си разпънеш шалтето. От стопанството завихме надясно по пътя на изток, докато основният път води на север до с.Бяла река. Между другото от тук се бяха отклонили маратонците през септемврийското минаване с колела организирано от миналогодшният рекордьор Райко Стефанов, който успя с колело да мине К-Е за 5 дни и 12 часа. Слезли са по този път в селата от север и така до Риш и от там на прохода. Съвсем адекватно решение като се има предвид за пешеходци колко е трудно през джунглата, която ни очакваше напред.
         Района на стопанството напуснахме малко преди 18:00. Преминахме един поток, приток на Елешница:

    и след него започна да ни се загатва за какво иде реч напред. Започнахме да прескачаме съборени от буря дървета и клони по пътя, който си личеше, че отдавна не се ползва освен от ком-еминейци. Нападалите дървета бяха от начало епизодични, но колкото повече напредвахме толкова по-апокалиптична ставаше обстановката. Явно тази люта зима е минала сериозна буря от тук като ми направи впечатление, че не бяха издържали точно дърветата от северната страна на пътя, по-навътре в гората не беше чак толкова зле като на няколко пъти преценихме, че е по-добре да не се борим с пущинака, а да вървим в гората успоредно на пътя. Така минавахме много по-леко на места, като на следващия ден тази тактика често влезе в употреба.
     Наближаваше 19:30 като вече единственото, над което се бях съсредоточил беше да изберем подходящо място за бивак. Имахме още около час дневна светлина, тъкмо колкото да си оправим бивака, вечеряме и легнем да спим. Консултирах се с GPS-а и видях, че след няколко стотин метра имаме кръстопът от северната страна на вр.Топалкая. Надявах се там да е по-равно и голо и се оказах прав. Въпросното място пресичаше нашето трасе с път в югоизточна посока като под един бук имаше нещо като масичка скована от греди и няколко пънчета за сядане около нея.
-         Павка, е това ни е “хижата” за тази нощ – казах аз и хвърлих раницата.
          Отначало Павката се въпротиви и искаше да вървим още, но бързо го убедих, че колкото по-наближаваме Байряка, толкова по-намаляваше вероятността да намерим подходящо място за бивак. А и освен това бяхме стигнали на 17км от Ришкия проход по GPS-a, т.е. точно по средата между двата прохода. И не на последно място това импровизирано място за отдих предлагаше все пак някакви “удобства”:
         Шалтето си разпънах точно където е падналия клон, който на снимката служи за простор на мократа ми тениска вляво от дървото. Павката си носеше едноместна палатка и се установи на 3-4м от мен в посока пътя, от където идваме. Опитахме се да се обадим за да докладваме прогреса за деня, не не беше възможно. Нито един оператор нямаше обхват в това забравено от Бога място. Беше абсолютно тихо, чуваше се само лай на сръндаци от юг, който се отдалечаваше и после изчезна. Заехме се всеки по своя програма да се приготвя за лягане. Аз първо вечерях, след което натъпках плика с храната най-навътре в раницата. Правило номер едно за да не дойде неканена някоя рунтава мецана – никаква храна да не се оставя на открито и въобще извън раницата. Нямаше възможност да се измием, а и без друго водата трябваше много да се пести. Използвах я само за пиене и да си измия зъбите. След вечеря се заех да почистя мястото, което избрах да спя. Разпънах шалтето и чувала, извадих челника да ми е под ръка както и ветровката и дъждобрана. Не се очакваше да завали, но и росата беше достатъчна да ме намокри. Легнах някъде малко след залеза към 21:00, Павката малко по-късно вече почти по тъмно.
          Точно над мен беше короната на буката, но въпреки това встрани от нея се виждаше достатъчно от небето. Ах, небето... Толкова звезди наистина рядко съм виждал. Нагледах се и на падащи такива. Въобще безплатно шоу, докато си възстановявам силите. Какво му трябва на човек...
          И така затворихме поредния ден от прехода като за първи път преизпълнихме плана и изключая нощувката в засл.Набожното дърво преди Котел ни предстоеше първото спане баш на открито. Така щеше да бъде до края, ходене от тъмно до тъмно и се установяваме на подходящо място за бивак.


Няма коментари:

Публикуване на коментар