неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 3: През Западно-старопланинската пустиня

     Алармата звънна в 4:45, навън си беше пълна тъмница. Дъждът беше спрял. Събрах багажа набързо и излязох от хижата. Налях двете 2.5-литрови бутилки от кола, извадих челника и към 5:15 поех. Купих си челник Ledlenser H7R от един оръжеен магазин няколко дни преди да тръгна, наистина е уникален. Такъв мощен лъч правеше, че всяваше респект. Минах през малиновите блокове, после покрай езеро Чемерника и едноименното стопанство, построено с европари, започнах полегато да изкачвам. Междувременно се развидели и угасих челника. Даже и бат’ Райко се събуди:
            Наближавах едно съдбоносно място, една грешка, която миналата година ни струваше много скъпо. Тогава бяхме спряли за обяд и аз гледайки 7-те карти Ком-Емине видях, че GPS-ът ни чертае по-обиколен маршрут с изкачване на вр. Издремец. И тогава му пуснах нов маршрут за х.Лескова през манастир Седемте престола и с.Осеновлаг, който наистина беше по-къс, но не съобразих изолиниите, че от 1300м н.в. слизаме на 600 и после пак се качваме на 1400м. Слизането беше кошмарно, почти без път и пътека само по GPS-а в абсолютни пущинаци. Ето и началото на тази пътека:
           А ето как изглежда разклонението с тебелите за Лескова по скалите вдясно, които направо бодат очи:
   Спомнях си от миналата година, че имаше някакви надвиснали клони на това място отдясно и за това не бяхме видяли табелите и маркировката си мисля. Иначе сега не можех да проумея как не сме ги видяли, но явно така е трябвало да се случи.
     От тук до х. Лескова на практика ми беше непознато, защото миналата година стигнахме до нея, както казваме в Плевен “през Кайлъка за гарата”, но не очаквах проблеми с ориентировката. Маркировката беше добра, въобще не ми се налагаше да гледам GPS-а, още повече, че трябваше да му пестя батериите. Утрото предлагаше уникални гледки, които не пропуснах да увековеча. 
         Изгрев над Козница:
           И един замечтан ком-еминеец..
     След подсичането на вр. Издремец вървях по черен път почти без денивелация и в сянка. Поддържах прилична скорост без проблеми. Исках да напредна максимално бързо сега в лекия участък, когато още е и хладно, защото следобяд като знаех какво ме чака скоростта ми неминуемо щеше да намалее.
    На една седловина преди изкачването за горски дом “Чукава” се откриха много добри гледки – на юго-запад се видя Витоша и пържещата се в полите й София, право на запад в ниското бяха Огоя и долината на Батулийската река, приятно ми стана, че на северо-запад на хоризонта се видя масивът на Ком и едноименния връх. Това беше последната точка, откъдето можех да го видя. Бях по средата на третия ден и бях минал прилично разстояние. Но най-важното беше, че се чувствах отлично както физически така и морално. Мислех единствено за крайната и постижима цел за деня, което ми действаше стимулиращо и слагаше мислите ми в ред. 
     Не пропусках все пак и да снимам откъде минавам, последен поглед на северо-запад към Ком, едва различим на хоризонта:
          След въпросната седловина се започва изкачване отляво на тази могила и там беше последната вода преди Мургаш (над 25км), предвид това, че няма да слизам до х.Лескова.
    Бях спрял на това изворче да пийна вода и да долея 5-литровия си запас до горе, когато по пътя мина камион натоварен с дърва, който спря до мен и шофьорът слезе да си налее вода. 
-    Накъде, за Лескова ли? – попита ме той.
-    Ааа Лескова, поне Мургаш гоня.
-    Много път е това, а и вода няма никъде. Всичко пресъхна вече...
-     Знам, подготвил съм се.
      Пожелахме си взаимно лек път и всеки пое по своя. Повървях може би около час  право в източна посока като се редуваха букови и иглолистни гори. Горски дом “Чукава” беше затворен иначе би могъл да се използва за авариен подслон. Не щеш ли както си вървя и гледам по пътя върви вадичка вода. Това все идва от някъде си помислих. Само дето вадичката зави вдясно от пътя в едни непроходими пущинаци, което ме отказа да разбера къде й е изворът. Веднага след това на един десен завой излязох от гората и се откри впечатляваща гледка към вр.Козница и ми се чуха гласове отдясно. Погледнах, но нищо не видях. Тъкмо излизах от завоя и пътят се канеше да се спуска, когато отново чух глас, който като, че ме викаше отдясно, където имаше една поляна. Сега вече имах по-ясна видимост и видях един човек, който ми махаше. Качих се по полянката и там ги срещнах – семейство моторджий от Монтана си бяха направили палатков бивак под една бука, под която беше направена маса с пейки. От  мястото на 20м зад мен на снимката имаше пътечка, която водеше до изворчето, което се надявах да намеря, след като видях течащата по пътя вода. Във всичките пътеписи, които съм чел никъде не съм срещал и дума за това място, а е перфектно за бивак – закътано, с удобна за палатка площ, маса с пейки под дебела сянка и най-важното – вода! В картата на GPS-a не е отбелязано, че там има вода, но от записания ми трак вече го знам – координатите му са N42.57.021 E23.31.189, 1429м н.в. 
 Ето ги и моите “домакини”:

       Те бяха тръгнали също от Ком предния ден, но не бях минали по моя маршрут, а през ман.Седемте престола и с.Осеновлаг. Целта им беше да стигнат до прохода Кашана (Златица-Етрополе).
      Беше към 10:30, т.е. бях ходил към 5 часа и почти бях преполовил дистанцията за деня. Време за закуска. Това общо взето ми стана навик. Закусвах след поне 2-3 часа ходене, с малки изключения. Хапнах малко мед с кашу, филе с кашкавал, а монтанската двойка (така и не се запознахме по име)  ме почерпиха с една филия с пастет, пак пийнах вода и си допълних шишето. От тук до Мургаш вода йок, а слънцето вече е високо и теренът става доста по-тежък, с много изкачвания и слизания. Сбогувахме се с приятните ми събеседници, пожелахме си лек път и поех. Следваше лек участък по билото над х.Лескова за отбивката, към която минах по обяд. Нямах работа там, вода имам до горе, а и там вече няма никой, защото “хижарите” (живи бракониери според мен) си тръгват в неделя най-късно по обяд.
     Тревата масово беше погоряла, което беше очевиден признак за голямата суша през това лято. Преглътнах и шумът от лашкащата се вода в двете ми 2,5-литрови бутилки отзад в раницата ми действаше много добре. В тези направо пустинни условия е много приятно да знаеш, че имаш предостатъчно вода.
          От вр.Лескова могила се видя масива на Мургаш, целта за деня ми се намира в подножието от източната му страна:
     След края на равното Лесковско било се започна една поредица от стръмни слизания, редуващи се с равни или полегати участъци. Тук някъде видях и първите диви животни – на два пъти подплаших сърни. Имаше и диви прасета в този край, но дори и следи от тях не видях. Подсякох острия вр.Рудешки камък и след него в една равна седловина спрях да обядвам. Съблякох си подгизналата тениска и я проснах на тревата да съхне, което за 20-ината минути, докато хапвах почти успя да се случи. Такава жега беше, че гледах час по-скоро да тръгвам, защото макар да предстоеше изкачване поне беше в гора. Започнах обаче да усещам първи признаци на умора и най-вече липса на апетит. Стомахът ми беше започнал да се свива и не се радваше особено да приема храна. Налагаше се да се насилвам, защото знам, колко сили ми трябват през този, а и през следващите дни. Успявах, но се хранех доста бавно.
      Събрах импровизирания си бивак и поех. Не след дълго стигнах до оградата на едно ловно стопанство, до която беше последната ни нощувка миналата година. Опитвах се да си спомня и точното място и мисля, че го открих – равно, вляво от пътя насред гората. Спомних си в какво състояние ми бяха краката тогава и в какво сега, пак в третия ден от прехода, което ми даде малко доза самочувствие. Масивът на Мургаш се приближаваше макар и бавно. Започнах едно изкачване през гора, което ми се стори доста дълго. Беше може би към 16:30, когато спрях за почивка, защото сериозно бях загубил сили. Едната ми бутилка беше вече празна, но във втората имаше още 1,5-2 литра. Отворих плика с храната – догади ми се само от мисълта да ям. А трябваше! Реших да прибегна до нещо, което досега не бях опитвал и което купих в деня преди заминаването. Става въпрос за пакет с 20х25гр пакетчета с енергиен гел на немската фирма Squezzy. Купих го от един фитнес магазин на “Пиротска” в София след като се консултирах с хора, минали маратона 100х24. Представлява висококалоричен въглехидратен концентрат с плодов вкус (лимон), който много лесно се усвоява от стомаха. Бях взел от варианта с кофеин, така че подобряваше и тонуса като цяло. Нямах представа как щеше да ми подейства, но реших да опитам. Изтисква се пакетчето в устата, след което се пие 200-250мл вода за по-лесното му усвояване. Речено-сторено, като за разлика от обикновена храна не ми се догади. Нарамих раницата и продължих. Постепенно усетих чувство за ситост и прилив на енергия и повишен тонус. Значи моят “допинг” ще свърши работа. И наистина в моменти, когато стомахът отказва да приема храна или просто нямам такава и следващата хижа е далеч въпросният гел беше много ценен помощник. Последното 20-то пакетче глътнах 8км преди Емине.
         И така стигнах до местността Белия камък преди Мургаш поуморен, но спокоен, защото до говедарника на Зла поляна ми оставаха към 2км по равна сенчеста пътека подсичаща вр.Мургаш от север. Водата ми почти привършваше, но това не беше никакъв проблем, защото на метри пред мен знаех, че предстои да пресека поточе със страхотна вода. Скоро го стигнах, може би на километър от крайната цел и оооох, че кеф! Пих до насита, както и си налях и двете шишета на ето този камък:
        Предположих, че на говедарника по всяка вероятност няма да има къде да се измия, за това свърших тази работа от кръста нагоре на потока. Ледената вода ми подейства невероятно релаксиращо, освен мръсотията отми и голяма част от умората. Чудно нещо е това водата, цялата биосфера се крепи на нея, а влиянието й върху човешкия организъм и най-вече психиката е направо впечатляваща. Имах възможността много пъти да съм подложен на дехидратация по време на прехода и срещата на първата чешма или чист поток беше равносилно на официален празник. На картата на GPS-а това спасително поточе е наречено река Чешковица. Голяма да порастне колкото Дунав! 
         Поотпочинах на потока и продължих по финалната права към Зла поляна, която пък се оказа в стръмничко изкачване. Местност Зла поляна представлява една седловина в подножието на вр.Мургаш от изток като там се пресичат няколко пътя – на юго-запад се отива към върха и с.Чурек, на север се спуска към с.Врачеш и Ботевградската котловина, друг път цепи право на изток като не го знам до къде стига, и последният е на юго-изток – спускането към прохода Витиня – моята посока, но за утре, за днес планът е изпълнен. Наближих към заслона на говедарника, отпред имаше два джипа – добре, значи поне има хора. Няколко думи за говедарника. В пътеписи на хора минавали Ком-Емине през последните години съм чел, че са били винаги подслонявани, когато са попитали и са били добре дошли. За това и аз разчитах на тази точка като крайна за днешния маршрут, защото другите варианти бяха все неприемливи – или убийствено катерене до х.Мургаш със спане в авариен подслон тъй като тя не работи, а и като цяло се отклоняваш доста от вярната посока или продължаване до Витиня още 14км, което макар и предимно на слизане беше уморително и определено не беше добър вариант за завършек на преход като днешния.
          На метри от заслончето ме погнаха местните роднини на Баскервилското куче като вдигнаха здрава олелия. Вече бях пред вратата, когато данданията накара хората да излязат да видят какво става. 
-         Добър ден!- поздравявам аз. 
-         Добър ден! - отговориха ми домакините, бяха 4-ма. 
-        Ще се намери ли подслон за един поокъснял турист при вас тази вечер? 
-      Ееее, как няма да се намери?! Я влизай, влизай, сваляй раницата, мятай я в ъгъла и сядай на масата! 
-       И да не си си посегнал към храната и водата! Я му дайте една чашка на момчето! Ракийка ще пийнеш ли? Ще пийнеш, как няма да пийнеш. Я му дайте и вилица салатка да си боцка. 
-    Ето и безалкохолно да си пийваш – ябълка или лимонада? 
-     Ябълка – едва успявам да вметна аз, ошашавен от топлото посрещане. 
-      Ей сега ще видиш какви кюфтенца ще изпържим, само минутка.
           Думите са излишни в случая да опишат как се чувствах в този момент. И само колко е вярна поговорката, че планината ражда хора. Ще стигна и до тях, само да покажа заслончето на говедарника:
     Тази на пръв поглед отвън “клошарска” колиба отвътре представляваше уютен заслон със затворена, измазана стая с 4 легла и печка на дърва, чийто комин стърчи над покрива и предверие с маса, пейки и столове като си го бяха оборудвали с печка на дърва за готвене и газово котлонче. Освен това имаше един акумулатор от камион, който захранваше малко телевизорче на 12 волта и две лампи – лукс ви казвам! 
       Няколко думи за моите любезни домакини. Бяха 4-ма по случайност, просто уцелих момента, когато се сменят. Гледам снимката сега и ми става съвестно, че им забравих имената на хората. По принцип са по двама, всички са от Ботевградското село Врачеш. Стоят по 5-6 дни горе в планината като основната им работа е да закарат кравите на паша сутринта и да ги приберат вечерта.

-         Колко стока гледате? – питам аз.
-         Ооо, има към 100 глави.
-         Е къде ги събирате в тази малка кошара? - до заслона има долепена малка кошара.
-         Е па колко влезнат – влезнат. Останалите на поляната отпред.
 Ето ги и тях, душа хора:
        Разговорихме се на дълго и широко на най-различни теми. Не се изненадаха като разбраха от къде идвам и за къде съм тръгнал. Бяха се нагледали на ком-еминейци по това време на годината. А на мен ми се отвори и глътка и хапка, стой та гледай! Ракия пих съвсем малко, защото само едно наталамундзване ми липсваше – утрешния ден го пиши бегал, а първо имах втора среща с Ники на Витиня и след това ме чакаше тежък преход до х.Кашана. Но ябълката така ми се услади, че нямах спиране. През целия преход газираните напитки, каквито и да бяха имаха много тонизиращо въздействие и ги пиех като невиждал. Кюфтетата бяха направо вълшебни, и от тях унищожих подобаващо количество. Изобщо още един пример как умът влияе върху целия организъм. През целия ден се бях стегнал и мобилизирал, концентриран върху ходенето и стомахът ми откровено си беше взел почивен ден. Което по едно време стана реален проблем, защото силите се поизчерпаха, та се наложи да взимам “допинг”. Сега обаче, след като бях така топло приет ми се отвори и апетит и глътка и то такива, че почна да ми става неудобно, но хората все гледаха чашата и чинията ми да са все пълни.     
      Стана време едната смяна да си ходят като малко преди това аз си свалих сандалите и обух джапанките да ми почиват ходилата. Имах по една пришка от външната страна на всяка пета, както и една на показалеца на десния крак, но нищо особено в общи линни. Добре, че си налях и двете шишета на потока, защото сега едното ми свърши идеална работа да си измия краката. Та тръгнаха си двама от тях, крайните двама отляво и от дясно на снимката, другите двама тръгнаха да прибират стоката и останах господар на заслона. Инструктираха ме да ям и пия колкото и каквото искам, да гледам телевизия, ако искам само да затварям вратата да не влизат кучетата. Реших да се отдам на снимане, защото мястото определено предлагаше красиви гледки. Залез над Мургаш:     
 Зла поляна, която забравих откъде е получила името си:
      Най-малкият от охраната, които вече ме приеха за “свой”:
    Още от залеза:
       Със залеза и фотосесията приключи, а и трябваше да лягам, че този ден беше един от най-тежките участъци за целия преход и бях хвърлил доста сили. Легнах уморен, но доволен, че го приключих успешно, точно по план. Обадих се преди това вкъщи да кажа, че всичко е наред, с Ники последна уговорка за утре към 10:15 среща на пр.Витиня и на Павката да му дам напътствия за този участък. Той не планираше нощувка на Зла поляна, но му казах, че вариант за това има и то повече от добър. Успокояващо действа като знаеш, че имаш, както казваме в авиацията запасно летище под ръка.
        По едно време чувам звънци и някое друго “Мууууу”. Явно стоката се прибира. Прибраха се и моите домакини и като погледнах на поляната легнали ... 4 (четири!) крави. А къде са другите 96 ми мина през ума. Бях си вече легнал, легнаха и пастирите и ги слушам:
  -           Абе, къде са ни отишле говедата, бе?
  -         Ба ли ги, мое към Бухово да са се спуснали. Де ше ги дирим?
  -         Аре утре ше го мислим. Да спим сега.

Този разговор се повтори няколко пъти през нощта и всеки път ме напушваше смях, но се въздържах от уважение към любезните домакини. И така с настроение приключи третия ден от прехода.

Няма коментари:

Публикуване на коментар