На сутринта не бързах
да ставам. С Ники имахме среща на гара Лакатник в 12ч на обяд и правех сметка,
че ще ми трябват около 4ч за да стигна до там в това време. Предстоеше ми
кратък преход, около 23км до х.Тръстеная, така че нямаше за къде да бързам.
Закусих, платих си нощувката и към 8:15 тръгнах. Тъкмо излязох на терасата на
хижата и хижарят се върна с колата, беше тръгнал към 5:30-6:00 да закара
сливналии. Както разбрах вечерта от Митака беше ги изработил малко.
Закарал ги до с.Лакатник и им казал, че
по-нататък пътя не става за неговата кола, а и че Тръстеная била съвсем близо.
И двете не бяха верни – пътят става за всякакви коли, както установих като
стигнах до хижата, която пък е
“само” на 1 час от с. Лакатник.
Иван с дъщера си и кучето си също беше тръгнал рано. Пернишките дядки обяснимо
не показваха признаци на живот все още. Малко снимки от Пробойница – Сара,
пазачката на хижата, която за парченце салам беше готова да продаде стопаните
си:
на тръгване от Пробойница
Както се вижда на снимката съм със сандалите.
Предния ден бях с обувките Мания и те се представиха отлично от Ком до
Пробойница. Сега обаче предстоеше почти само ходене по асфалт и нямаше да са
много подходящи. Това е огромното предимство на двата чифта удачно подбрани
обувки, всеки от които дава предимства по различен начин. Слагам го много
напред в класацията за факторите, водещи до краен успех.
И така включих GPS-а, заредих втората отсечка х.Пробойница-х.Тръстеная и поех по
макадама към с.Губислав. Пътят върви с постоянно полегато спускане като след
Губислав вече става асфалт и има няколко стръмни спускания извън него за
по-напряко. Ходех без да бързам и пак се оказа, че нещо хич не съм си направил
сметка на времето. Срещата ни беше на заведението с водопада под Лакатнишките
скали в 12:00, а аз цъфнах на моста на р.Искър в 10:30, една от най-ниските
точки в целия маршрут – вчера тръгнах от 2016м, сега съм на 380м. Ще се чака,
какво да се прави. Оставаха по-малко от 10км до х.Тръстеная, но в този ден беше
адска жега, а от гара Лакатник следва доста стръмно изкачване, с което отново
се излиза на над 1000м н.в. Така,
че имам предостатъчно време и няма за къде да бързам.
Искърският пролом с Лакатнишките скали, на които
спахме на палатка с Павката миналата година:
Стигнах до заведението, взех си една кола и седнах
на прохлада до водата. Беше едва 10 и половина, а на слънце не се траеше. Ники
пристигна с мотора в уреченото време с приятелката си, като с тях бяха също на
мотори Пешо (също съвипускник) и Мариана, неговата приятелка. Ударихме му един
лаф моабет, те хапнаха и стана време всеки да си поема по пътя. Ники ми даде
пакета с храната и ме посъветва да му разтоваря част от багажа си, който нямаше
да ми трябва през следващите два дни. Имаше смисъл в това и му връчих обувките
Мания и торбата със зарядните като само трябваше да взема две резервни батерии
за GPS-a. И така към 13:00 се разделихме, те щяха да карат към Витиня и
да се приберат през Арабаконашкия проход, който трябваше да пресека след 2 дни.
Върнах се малко по пътя и минах по единия от висящите мостове над Искъра, пресякох жп линията, по
която съм пътувал безброй пъти като студент, а и след това между Плевен и
София:
Започна стръмното изкачване през селото като пътят
минава както през улиците, така и през пътеки напряко. Последен поглед към
Лакатнишките скали
Наклонът на асфалта намалява с излизане от село Гара
Лакатник, но жегата беше убийствена и съм вир вода. От миналата година знам, че
преди спускането към с. Лакатник на едно т-образно кръстовище имаше чешма,
силно се надявах да не е пресъхнала. Ето я и нея:
За щастие не само, че не беше пресъхнала ами и
водата беше приятно студена. Взех глътка въздух, повъзстанових водния баланс и
поех към селото. Точно преди него не пропуснах да снимам култовата автобусна
спирка:
Отново нахлуха спомени от миналата година, когато
всъщност след нея грижите за мен тепърва започваха... Сега обаче всичко е наред
и крача много по-уверено. Минах през селото, където нямаше жива душа. И как да
има, всеки нормален човек се е скрил под най-дебелата сянка в 3 следобяд при
35-градусов пек и то на 1000м н.в. Това обаче не важи за нашия ком-еминеец, той
трябва да ниже километър след километър и в пек и в дъжд, и във вятър и мъгла.
След селото се появи и колова маркировка с тук-там табели за х.Тръстеная.
Миналата година я подминахме, следвайки точно трака на GPS-а. Сега обаче, съм вкарал хижата
като крайна точка и няма как да я пропусна. След селото към нея се редуваха
макадам с преки минавания през полянки и малки букаци.
И така яваш-яваш към 16:30 бях пред хижата, целият
вир-вода. Веднага ми направи впечатление, че няма табела на фасадата, че това
всъщност е хижа Тръстеная. Знаех, че там гледат малини и правят малиново вино,
но нищо повече, за първи път бях тук. Влязох вътре да търся хижарите и намерих
стопанката в кухнята. Попитах за място за нощувка, при което тя се позамисли и
каза:
-
Ами трябва да проверя дали децата ми ще си ходят, но в
момента спят горе.
- Ще си ходят – обади се едно момче.
- Ще ви сложа в тяхната стая, но трябва да изчакате да
станат.
- Няма проблем – казах аз, тъкмо да си метна тениската на
простора да изсъхне.
В момента активно вървеше брането на малините и
хижата беше пълна със сезонни работници. Реално тя основно се ползва за тази
цел, туристите сме по-скоро изключение. А и както ми каза хижарката –
работниците сега са приоритет, трябва да си приберем реколтата. След час може
би се настаних, уютна стая с две легла. За моя голяма радост долу имаше баня с
топла вода и първата работа беше да мина под душа, тъкмо преди да са се върнали
работниците. Последваха телефонни разговори с нашите, Ники и Павката да докладвам,
че и втората отсечка е затворена по план, без никакви проблеми. Докато си ровех
из раницата за да вечерям се плеснах по челото – нали мислех да взема две от
резервните алкални батерии за GPS-а – е, останах си с мисленето.
Всичко бях върнал на Ники. Кофти. Засега нито една чертичка на батериите не
беше паднала, но следващите два дни трябва да съм много икономичен с машинката.
Не очаквах толкова да го ползвам за ориентировка, защото пътят ми беше общо
взето познат от миналата година, но рискувах да остана без записан трак в този
участък, ако GPS-ът
угаснеше. Моят 62s
обаче има уникалната функция да си гаси напълно дисплея след 15 сек, а не само
подсвета както другите Garmin-и
и се оказа много пестелив на батерии. Легнах си рано, защото на другия
ден ме
чакаше много тежък 42км преход до говедарника на Зла поляна след Мургаш.
Преход, който е известен с почти пълната си липса на вода поради, което
аз щях да ръгна с двоен запас от 5 литра. Беше вече тъмно, когато успях
да се свържа
със сливналии, не бяха стигнали до Витиня, а до местността Белия камък
преди
Мургаш, където бяха срещнали един колоездач ком-еминеец на палатка и
бяха
останали при него. Той направо ги беше спасил, защото Митака каза, че
водата им
е била свършила доста преди това, може би не знаеха, че тя е сериозен проблем в
този участък.
През нощта се поразбудих от гръмотевици и чух, че
вали. Сетих се за сливналии, които спяха на открито в момента без спални чували
дори, но не можех да направя друго освен мислено да им съчувствам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар