неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 2: Жега и първа среща с ятака

       На сутринта не бързах да ставам. С Ники имахме среща на гара Лакатник в 12ч на обяд и правех сметка, че ще ми трябват около 4ч за да стигна до там в това време. Предстоеше ми кратък преход, около 23км до х.Тръстеная, така че нямаше за къде да бързам. Закусих, платих си нощувката и към 8:15 тръгнах. Тъкмо излязох на терасата на хижата и хижарят се върна с колата, беше тръгнал към 5:30-6:00 да закара сливналии. Както разбрах вечерта от Митака беше ги изработил малко. Закарал  ги до с.Лакатник и им казал, че по-нататък пътя не става за неговата кола, а и че Тръстеная била съвсем близо. И двете не бяха верни – пътят става за всякакви коли, както установих като стигнах до хижата, която пък е  “само”  на 1 час от с. Лакатник. Иван с дъщера си и кучето си също беше тръгнал рано. Пернишките дядки обяснимо не показваха признаци на живот все още. Малко снимки от Пробойница – Сара, пазачката на хижата, която за парченце салам беше готова да продаде стопаните си:
 на тръгване от Пробойница
         Както се вижда на снимката съм със сандалите. Предния ден бях с обувките Мания и те се представиха отлично от Ком до Пробойница. Сега обаче предстоеше почти само ходене по асфалт и нямаше да са много подходящи. Това е огромното предимство на двата чифта удачно подбрани обувки, всеки от които дава предимства по различен начин. Слагам го много напред в класацията за факторите, водещи до краен успех.
   И така включих GPS-а, заредих втората отсечка х.Пробойница-х.Тръстеная и поех по макадама към с.Губислав. Пътят върви с постоянно полегато спускане като след Губислав вече става асфалт и има няколко стръмни спускания извън него за по-напряко. Ходех без да бързам и пак се оказа, че нещо хич не съм си направил сметка на времето. Срещата ни беше на заведението с водопада под Лакатнишките скали в 12:00, а аз цъфнах на моста на р.Искър в 10:30, една от най-ниските точки в целия маршрут – вчера тръгнах от 2016м, сега съм на 380м. Ще се чака, какво да се прави. Оставаха по-малко от 10км до х.Тръстеная, но в този ден беше адска жега, а от гара Лакатник следва доста стръмно изкачване, с което отново се излиза на над 1000м н.в. Така, че имам предостатъчно време и няма за къде да бързам.
      Искърският пролом с Лакатнишките скали, на които спахме на палатка с Павката миналата година:
         Стигнах до заведението, взех си една кола и седнах на прохлада до водата. Беше едва 10 и половина, а на слънце не се траеше. Ники пристигна с мотора в уреченото време с приятелката си, като с тях бяха също на мотори Пешо (също съвипускник) и Мариана, неговата приятелка. Ударихме му един лаф моабет, те хапнаха и стана време всеки да си поема по пътя. Ники ми даде пакета с храната и ме посъветва да му разтоваря част от багажа си, който нямаше да ми трябва през следващите два дни. Имаше смисъл в това и му връчих обувките Мания и торбата със зарядните като само трябваше да взема две резервни батерии за GPS-a. И така към 13:00 се разделихме, те щяха да карат към Витиня и да се приберат през Арабаконашкия проход, който трябваше да пресека след 2 дни. Върнах се малко по пътя и минах по единия от висящите  мостове над Искъра, пресякох жп линията, по която съм пътувал безброй пъти като студент, а и след това между Плевен и София:
      Започна стръмното изкачване през селото като пътят минава както през улиците, така и през пътеки напряко. Последен поглед към Лакатнишките скали
      Наклонът на асфалта намалява с излизане от село Гара Лакатник, но жегата беше убийствена и съм вир вода. От миналата година знам, че преди спускането към с. Лакатник на едно т-образно кръстовище имаше чешма, силно се надявах да не е пресъхнала. Ето я и нея:
       За щастие не само, че не беше пресъхнала ами и водата беше приятно студена. Взех глътка въздух, повъзстанових водния баланс и поех към селото. Точно преди него не пропуснах да снимам култовата автобусна спирка:
       Отново нахлуха спомени от миналата година, когато всъщност след нея грижите за мен тепърва започваха... Сега обаче всичко е наред и крача много по-уверено. Минах през селото, където нямаше жива душа. И как да има, всеки нормален човек се е скрил под най-дебелата сянка в 3 следобяд при 35-градусов пек и то на 1000м н.в. Това обаче не важи за нашия ком-еминеец, той трябва да ниже километър след километър и в пек и в дъжд, и във вятър и мъгла. След селото се появи и колова маркировка с тук-там табели за х.Тръстеная. Миналата година я подминахме, следвайки точно трака на GPS-а. Сега обаче, съм вкарал хижата като крайна точка и няма как да я пропусна. След селото към нея се редуваха макадам с преки минавания през полянки и малки букаци. 
        И така яваш-яваш към 16:30 бях пред хижата, целият вир-вода. Веднага ми направи впечатление, че няма табела на фасадата, че това всъщност е хижа Тръстеная. Знаех, че там гледат малини и правят малиново вино, но нищо повече, за първи път бях тук. Влязох вътре да търся хижарите и намерих стопанката в кухнята. Попитах за място за нощувка, при което тя се позамисли и каза:
-      Ами трябва да проверя дали децата ми ще си ходят, но в момента спят горе.
-      Ще си ходят – обади се едно момче.
-     Ще ви сложа в тяхната стая, но трябва да изчакате да станат.
-      Няма проблем – казах аз, тъкмо да си метна тениската на простора да изсъхне.
        В момента активно вървеше брането на малините и хижата беше пълна със сезонни работници. Реално тя основно се ползва за тази цел, туристите сме по-скоро изключение. А и както ми каза хижарката – работниците сега са приоритет, трябва да си приберем реколтата. След час може би се настаних, уютна стая с две легла. За моя голяма радост долу имаше баня с топла вода и първата работа беше да мина под душа, тъкмо преди да са се върнали работниците. Последваха телефонни разговори с нашите, Ники и Павката да докладвам, че и втората отсечка е затворена по план, без никакви проблеми. Докато си ровех из раницата за да вечерям се плеснах по челото – нали мислех да взема две от резервните алкални батерии за GPS-а – е, останах си с мисленето. Всичко бях върнал на Ники. Кофти. Засега нито една чертичка на батериите не беше паднала, но следващите два дни трябва да съм много икономичен с машинката. Не очаквах толкова да го ползвам за ориентировка, защото пътят ми беше общо взето познат от миналата година, но рискувах да остана без записан трак в този участък, ако GPS-ът угаснеше. Моят 62s обаче има уникалната функция да си гаси напълно дисплея след 15 сек, а не само подсвета както другите Garmin-и и се оказа много пестелив на батерии. Легнах си рано, защото на другия ден ме чакаше много тежък 42км преход до говедарника на Зла поляна след Мургаш. Преход, който е известен с почти пълната си липса на вода поради, което аз щях да ръгна с двоен запас от 5 литра. Беше вече тъмно, когато успях да се свържа със сливналии, не бяха стигнали до Витиня, а до местността Белия камък преди Мургаш, където бяха срещнали един колоездач ком-еминеец на палатка и бяха останали при него. Той направо ги беше спасил, защото Митака каза, че водата им е била свършила доста преди това, може би не знаеха, че тя е сериозен проблем в този участък.
           През нощта се поразбудих от гръмотевици и чух, че вали. Сетих се за сливналии, които спяха на открито в момента без спални чували дори, но не можех да направя друго освен мислено да им съчувствам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар