неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 20: Финалът



3:30. Бивакът ни насред нищото се огласява от „In and out of love“ на Armin van Buuren, отварям очи, пресягам се за телефона и спирам алармата. Тъмнината направо с нощ да я режеш, но затова пък небето... Няма луна и небето е толкова звездно, че направо те хипнотизира. Друг път ще му отдавам заслуженото, днес е много важен ден, който всъщност за нас започва в най-тъмната част на нощта. Имаме малко под 10км до с.Козичино и от там до Емине са още 39км по GPS. Вчерашния ден крачката много ни спореше, минахме към 52км, но с цената на много усилия. Резултатите от това бяха очаквани, а именно аз откровено не си усещах възглавничката на лявото стъпало и в по-малка степен на дясното. Все пак по-добре от остра болка, от изтерзаните ми крака се искаше да издържат само още един такъв адски ден. Привечер трябваше да нагазят в солената лековита вода, така че стискам зъби и напред! Всички „табута“ на тема нос Емине, които си самоналагах до вчера в момента, в който видях морето бяха вече история. Оставаше последната финална права, за която сили почти не бяха останали и трябваше да компенсирам изтощението с воля, стискане на зъби или просто инат. Бях минал повече от 700км опитвайки се да съхраня максимално сили за следващия етап. Но вече съм на точката, от която няма връщане, няма и следващ етап, има само една единствена, крайна и така мечтана цел – нос Емине! Днес сили нямаше да се пестят, няма за кога. Днес просто трябва да мина последните 50км, пък ако ще морето да пресъхне, докато стигна там. Това беше и основният замисъл на това ранно ставане. Трабваше ни максимален резерв от време за да сме сигурни, че ще стъпим на крайната цел по нормално, светло време. Да тръгваме!
Събрах си багажа за може би рекордно време. За подбитите ми стъпала се погрижих като омотах ластичните бинтове, които имах просто с цел допълнително омекотяване. А и като цяло стъпалото се чувстваше по-добре като е стегнато. Излязох на пътя и седнах да чакам Павката. Той обаче нещо се забави със събирането на палатката си и тръгнахме чак към 4:30.
Включих челника на най-силно, трябва ми още час-два, няма за кога да му пестя батерийте и тръгнах напред. Отначало, докато се пораздвижат преуморените мускули, стави и сухожилия темпото не беше на висота, но след първите няколкостотин метра ходехме като невиждали. Пътят беше силно запрашен, но поне това омекотяваше сухата земя и ни щадеше ходилата. Наложихме средна скорост към 5км/ч, т.е. в Козичино би трябвало да сме след около 2 часа. Пътят следваше източна посока като първите 2-3км минаваше през голи поляни и ниви, след което се появиха разпръснати дървета и рехава дъбова гора. Вървяхме без да продумаме може би поне час. Напълно нормално и двамата сме пределно концентрирани да не кажа самовглъбени, днес не се очаква да си говорим кой знае колко, поне докато не стигнем крайната цел. Всеки водеше своята вътрешна борба с болките и умората, които се бяха натрупали повече от достатъчно за тези незабравими 20 дена. Днешният ден наистина щеше да бъде огледалото на целия преход.
И така мина един час, с максимално темпо преполовихме разстоянието до Козичино, от изток хоризонтът започна да светлее. Пътят беше абсолютно равен без каквито и да е изкачвания или слизания. Маркировката беше доста оскъдна, но нямаше друг път освен този, по който вървяхме, така че не се налагаше да се допитваме до GPS-а за друго освен за оставащото разстояние.
6:30. До Козичино остава около километър, а междувременно бат‘Райко се излюпи:

От тук пътят започна да се спуска към сгушеното в малка котловина с.Козичино. Появи се  и колова маркировка, която се оказа, че продължава (макар и рехава) до края. При слизането към селото от лявата ни страна остана голям цигански катун, който все още спеше. На влизане в селото ни посрещна безстопанствено стадо овце, които си хванаха пътя към пашата. Ние обаче трябваше да намерим чешма, защото водните ни запаси бяха на привършване. Такава не се виждаше, на центъра на селото не може да няма, си мислех. Тъкмо минавахме покрай една голяма къща с двор от райграс, когато видахме, че от там излиза един човек. Прибилижихме се, отвътре ни залая куче и Павката попита човека къде можем да си налеем вода и намерим нещо за хапване. Той ни поизгледа малко странно, позамисли се и каза, че ще ни отвори магазина си да си купим това-онова, а вода да си налеем от чешма в двора му. Взех си 3 вафли и един етър и седнахме на маса през дюкянчето да закусим. Беше точно 7:00. Човекът затвори наново магазина и тръгна на някъде с един бус. Беше време и ние да поемаме, доста път ни чака още.
Две думи за с.Козичино. То е с българско население, но се оказа, че ни е много по-трудно да се разберем от колкото в турските села през, които минахме вчера. Първото, което ми направи впечатление беше, че е много по-запуснато от турските села, през които минахме вчера. Второто беше, че с изключение на този човечец, от който си наляхме вода и взехме по нещо сладко да се подкрепим не срещнахме жива душа. Показателно беше и, че единствената обществена чешма, която както и предположих ще е на площада беше пресъхнала. Направо призрачна гледка беше с.Козичино, огромна разлика с китните и кипящи от живот села Добра поляна, Сини рид и Топчийско например. Определено дава поводи за размисъл на нас българите...
В Козичино има и туристическа спалня, но както разбрах от Митака още първия ден на х.Пробойница тя не работи. Защо ли не съм изненадан…
От селото поехме по асфалтовия път в източна посока, малко след което се отклонихме по черен път в ляво. Тук някъде усетих, че нещата с крачката ми не вървят. Без да си дава зор Павката ми правеше 100-ина метра дистанция за всеки километър и му се налагаше да спира да ме изчаква. Сериозно бях върнал газта. Нямаше и помен от почти спринтовото темпо, което поддържахме до Козичино. В това село като, че ли олово ми се наля в краката. Мислех си, че падналият тонус се дължи на стабилно подбитите ми стъпала като лявото прилично ме наболяваше, но постепенно разбрах, че причината е много по-комплексна. За последните 3 нощи много малко бях спал и в комбинация с много тежките преходи, които направихме през тези три дни в момента силите ми бяха почти на санитарния минимум. Нямах и грам съмнение, че довечера ще си хвърля едното камъче от вр.Ком в морето, но явно няма да стане както си мислех съм 3-4 часа следобед, а малко по-късно. Тук вече си дадох сметка, че много правилно трябва да си изиграя картите през днешния ден, защото почти не ми бяха останали „козове“ т.е. сили. За тежкото положение допринасяше и абсолютната пустиня, през която вървяхме. Само по Discovery и NatGeo съм виждал подобни гледки:
Земята беше твърда като камък, цялата разстителност беше напълно изсъхнала. Илюзия беше да си мислим, че ще има вода по пътя, за това трябваше да сме много пестеливи. В Козичино си напълнихме шишетата до горе, но имахме почти 40км до Емине в полупустинен терен и здрава жега, та не се знаеше до къде щеше да ни стигне тази вода. Пожарът, който още вчера забелязахме ни остана от дясно като все още имаше тлеещи огнища: 

         С полегато изкачване някъде към 9:00 бяхме на Дюлинския проход. Тръгнахме по асфалта в северна посока като точно на билото се отбихме по черен път в дясно. Тук направихме малка пауза, защото беше време да се обадим всеки на своята свръзка за „евакуацията“ от крайната цел. Аз се бях разбрал с моя приятел Георги (Гешата) от Варна, който има познати с вила в с.Емона, че ще ме посрещне на финала и вечерта ще останем у неговите приятели. Казах му, че съм на пътя за с.Дюлино. Той беше на работа и каза, че като свърши към 5 следобяд тръгва към Емона. На мен ми беше трудно да предвидя кога точно щях да съм там първо, защото пътят ми е напълно непознат и второ поради доста по-бавното темпо, което можех да поддържам. За разлика от другите дни днес телефонът ми е постоянно включен, както и този на Павката. Няма за кога да пестим батериите, а и днес трябваше да влизаме във връзка с доста хора, докато вървим.
След разговора със свръзката поехме към черен път в изкачване към телевизионната кула на вр.Гьозтепе, най-високата точка в днешния преход. Повтори се сценарият от преди Дюлинския проход, когато Павката дърпаше 100-200м напред и периодично спираше да ме изчаква. По едно време, малко преди кулата спряхме за почивка, а и да хапнем нещо. Павката усети, че ми е паднал гарда и се опитваше да ме мотивира, но аз му обясних, че нямам проблем с мотивацията, а чисто и просто нямам сили и, че ходя с максимално възмножната в момента скорост. Той искаше от утре да ходи на един фестивал на Беглика и даже се обади на негова колежка от кулата на летище София да му резервира билет за полета от Бургас до София още тази вечер. За това му беше напрегнато и с основание се съмняваше дали няма да изпусне самолета, ако се движим с това темпо. Помислих за кратко, докато хапвахме и му споделих нещо, което вече ми се въртеше из главата последните няколко километра:
-         Павка, имам предложение. По един или друг начин ще стигна до Емине, но разбери, че силите ми са доста понамалели, а и с тези подбити ходила, особено лявото от вчера нещата са още по-мъчителни. Ти очевидно си в по-добра кондиция, за това ти предлагам тук да се разделим и всеки да се движи според собствените си моментни възможности. Ако нещо се наложи ще се търсим по телефоните, тук вече навсякъде има обхват. Но не мога да ти обещая, че ще стигна във времето, което ти гониш за да хванеш самолета. А и без друго моята програма е друга, така или иначе тази вечер ще остана в Емона.
-         Ааа не, стига бе – категоричен беше той – толкова време вървим заедно, заедно и ще стигнем до края.
-         Със сигурност ще стигнем, но да знаеш, че може още по-често да се налага да ме изчакваш. Пак ти предлагам – помисли трезво, от тук нататък според GPS-а няма нищо, което да ни затрудни с ориентировката. И двамата имаме GPS-и, телефоните ни са заредени, така че не виждам нищо драматично в това да се разделим сега, след като видимо те бавя, а ти гониш време. Помисли..
-         Категорично не! Минахме заедно през какво ли не, редно е заедно да финишираме.
-         Ти си знаеш, но това е, което мога да ти предложа за да не ти се объркат плановете.
Той ме посъветва да обуя сандалите и като, че ли имаше основание. Обувките Мания си бяха изпяли песента. Отпред почти бяха цъфнали като майска роза, но най-вече стелките им бяха силно изтъняли, основата причина да ми се подбият ходилата предния ден. Все пак обух сандалите, те бяха по-твърди като цяло и не ми беше много комфортно от това, но поне по-леко се понасяха камъните по пътя. Тръгнахме към върха като аз дръпнах напред, опитвайки се да ходя по-бързо от колкото реално можех. Закрепих едно добро темпо като Павката даже ми се изгуби от поглед, защото се спря да говори по телефона. Разбра се с нашия съвипускник и негов колега Живко от кулата на летище Бургас да го вземе от Иракли в 18:30. И така с по-бодра крачка към 10:15 бяхме на кулата:

 След нея, право в южна посока следваше стръмно слизане покрай един електропровод. Тук Павката спря нещо да си майстори по екипировката и каза да не го чакам. Слязох по стръмното до асфалтовия път за кулата, който реално минахме напряко. Следваше няколко километра трамбоване по асфалт първо по една дълга права като периодично се обръщах да вида дали Павката идва. Показа се на пътя някъде 200-300м назад, но видимо ме настигаше. След това минахме през изоставената махала Плазовец като там някъде той ме настигна като малко преди това аз нарочно позабавих. Причината беше, че исках да избегна олелията, която вдигаха тумбата пияни чужденци тръгнали на „сафари“ предполагам от Слънчев бряг. Бяха с десетина открити УАЗ-ки като спряха до пътя за да могат да са близко едни до други и да могат да се пръскат с ... бира. „Ебреее, курортеее!“ ми идеше да им извикам, но надали дори и да имаше поне един малко адекватен щеше да ме разбере, а и имах далеч по-важни неща за вършене днес от това да се занимавам с шайка наталамундзени чужденци. „Сафарито“ отпраши в дясно от основния път, ние пък продължихме надолу по асфалта от махала Плазовец. По едно време се чу шум от двигатели и се обърнах да видя дали не се връща моторизираната оргия, но се оказа конвой от АТВ-та. На около километър след Плазовец пътят ни се отби от асфалта в ляво през масив от дъбова гора. Имаше следи от АТВ-та и тук, надявах се да не минават баш сега, че щяха целите да ни направят в прах.
След доброто темпо през последните няколко километра пак започнах да се влача. Вече наближаваше и обяд и жегата взе да става все по-силна. Павката пак спираше да ме изчаква, като на второто спиране аз пак му предложих да продължава и да не ме чака. Отново категорично отказа. Иначе пътят беше абсолютно еднообразен – каменист черен път в ниска дъбова гора. Маркировката беше добра, като освен лятна имаше и колове през 50-100м.
При едно от поредните спирания, когато реших да махна навитите около ходилата ластични бинтове Павката ме погледна въпросително и каза: 
-         Аз май ще продължавам, иначе ще си изпусна уговорката. 
-         Аз откога ти го казах... Тук не става дума и грам за сърдене или каквото и да е. Просто в момента не мога да вървя с твоето темпо, а ти няма с какво да ми помогнеш да вървя по-бързо. Просто силите са на финала, така че няма нищо нередно в това да се разделим и всеки да върви според собствените си възможности. Както ти казах няма да имаме грижи с ориентировката, остават ни някакви си 25км, и двамата имаме GPS-и, телефоните са ни включени, всеки има храна и вода, така че ако има нужда ще се търсим. 
-         Ми... добре. Айде... и успех! 
-         И на теб, Павка! Ще се видим на финала за празника!
И така от този момент, както през първите 5 дни на прехода и през може би най-трудните два дни, когато си загубих чантичката с документите отново останах сам. Това въобще не ме притесняваше, даже като, че ли някак си ми дойде разтоварващо това, че не трябваше да си давам зор за да не изоставам от Павката. С него минахме през какво ли не през последните 12 дни, подкрепяхме се за всичко и често се разбирахме без думи. Но в подстъпите към финала, вече на ръба на изтощението беше моментът, когато всеки трябваше да води своята борба сам. Защото това беше преди всичко лична борба. Борба със собствените ограничения  и бариери, физически, но най-вече психически. Хайде, малко остана!
Махнах ластичните бинтове и установих, че са ми издействали една нова пришка между палеца и показалеца на десния крак. Чудесно, сега пък трябва да се облепвам. Свърших и тази работа и тръгнах. Нямаше и 5 минути след това и хоп – GPS-ът ми прегасна. Нова пауза за смяна на батериите. Докато ги сменях ми звънна телефона – Павката. Какво ли се е присетил, разделихме се преди няма и 10-15 минути. Той се сетил, че батерийте на машинката ми привършват и ме проверяваше дали имам резервни останали. Всичко беше наред, верният ми помощник GPS-ът отново беше в ход, оставаха му да увековечи последните метри на прехода.
До пътя Обзор-Слънчев бряг оставаха 6-7км, но ми се видяха безкрайни. Най-вече заради каменистия път, който си беше живо мъчение за изтерзаните ми стъпала. Към 13:30 все пак излязох на пътя:
 Надявах се да има крайпътно заведение или поне чешма, но уви. От тук имах към 4-5км ходене по пътя в посока Обзор, което си беше направо силно усещане. Трафикът както може и да се очаква за средата на август беше огромен като разбира се не отсъстваха и джигитите с рискови изпреварвания, та не един и два пъти ми се налагаше да се дърпам дълбоко в банкета. Това беше още един стимул да засиля крачката. Първо асфалтът се оказа по-благоприятна настилка от камънаците, с които се борих последните 3-4 часа и второ час по-скоро исках да се махна от тази шумотевица и изгорели газове. Точно 1 час продължи ходенето по пътя, като на един ляв зявой се отбих по черен път вдясно. Още на първото дърво ме посрещна червено-бяла маркировка и табела за нос Емине. По GPS-а остават 13.5км като заветната цел е все по-близо:
Докато отдъхвах под рехавата сянка на един дъб и се любувах на синия хоризонт си направих план за оставащото разстояние как да уползотворя хранителните и най-вече водните запаси. Беше ми останало последното пакетче енергиен гел и дали имаше 1 литър вода. Реших, че гелчето ще взема точно по средата т.е. на около 6.5-7км преди Емине. Водата реших да изпия на малки, но по-чести спирания с разчет последното да бъде 2-3км преди края. Е, да видим до къде ще я докарам, да ставам, че мен ме чака този път, не друг.
Тръгнах по прашния път, който водеше право на изток. И накъде другаде, днес всички пътища водят не към Рим, а към нос Емине! Не след дълго насреща се зададе джип. Отдръпнах се встрани от пътя, джипът намали и спря до мен. Вътре имаше две момчета и едно момиче.

-         От Ком ли?

-         Мхм.
-         Айде, че не остана! Преди малко още един срещнахме.
-         Да, преди малко се разделихме. Колко е напред?
-         2-3км. Айде успех!
-         Мерси!
        Странно, очаквах Павката да е доста по-напред. Както ми сподели после много му се е увидяла тази отсечка по Е87 с целия трафик и там се е позабавил. Пътят се виеше в рехава дъбова гора с епизодични спускания и изкачвания, тук-таме някое паднало дърво. Спомям си, че като водехме битката за всеки метър в джунглата под Байряка преди Ришкия проход се шегувахме, че като стигнем Емине морето в наша чест ще изхвърли паднало дърво :)
          Пусти километри не помръдваха, стараех се да не гледам към GPS-а, че още повече ме депресираше като видя колко бавно прогресирах. Водата намаляваше по-бързо от планираното, силите също. Не издържах до 7-мия километър и спрях да глътна последния енергиен гел някъде между 8-мия и 9-тия. С него заминаха и към 200мл вода, така че съвсем отънях откъм провизии. Имах разни други неща за ядене, но нямах сили за нещо повече от гелчето. Водата обаче се оказа реален проблем. Бяха ми останали буквално няколко глътки. Бавно, но не много славно напредвах. Спирах на всеки половин километър може би. При една от поредните почивки ми звънна Павката, беше на около 3км от Емона и каза, че здраво е закъсал за вода. При мен положението не беше по-различно, с тази разлика, че имах още около 5км. По едно време гледам напред до пътя се е установил един цигански катун, малко по-напред и нагоре по пътя още един. Подминах първия, не видях никой там. През втория обаче направо минах, защото той беше от двете страни на пътя. Оглеждах се за жива душа, защото положението отиваше на бедствено. Видях една възрастна циганка, тя даже ме поздрави, отвърнах на поздрава и попитах:
-         Да ви се намира малко вода за пиене, че моята свърши, а до Емона имам още поне час?
-         Имаме имаме, но може да се е стоплила. Ела ще ти налеем.
-         Топла, каквато имате, че...
-         Има и студена, преди малко я докараха – обади се една по-млада.
Излязоха от палатките и двама-трима мъже, заприказвах се с един от тях, докато жените ми пълнеха шишето със студена вода, който се оказа 3 години по-малък от мен, а изглеждаше поне 10 по-голям. Те бяха от едно балканско село, но не запомних кое. Не намерих подходящи думи да им благодаря за човещината, но истината е, че направо ме спасиха в този момент. Изпих един литър вода почти на екс, тотално се бях обезводнил. Забравих му името на този мургав брат, но запомних добре разговора ни, от който най-важен беше края като ме попита:
-         Е добре де, защо ви е (Павката беше минал съвсем скоро и аз им казах, че сме заедно) да обикаляте ей така из Балкана? Плащат ли ви?
Усмихнах се на последния въпрос и му казах:
-         Не мога да ти кажа в момента защо го правя, ще знам със сигурност след един час като стъпя на Емине.
Сбогувах се с хората, благодарих им още веднъж. Сетих се все пак да снимам катуна им на тръгване:

  След съживяващата среща с мургавите братя и спасителната вода, която ми наляха ми се върна тонусът и закрачих по-уверено. Тази вода със сигурност щеше да ми стигне до Емона, така че бях спокоен. Павката не беше се спирал при тях, не е и подозирал, че може да го спасят от жаждата, но се оказаха хора на място.
   Стигнах до едно разклонение, където черният път, по който вървях катереше към последния „връх“ от Балкана – вр. Свети Илия, но GPS-ът ми чертаеше трак по пътека в ляво, която всъщност подсича върха. Тръгнах по нея и се оказа много добро решение. Пътеката беше абсолютно равна и чиста в сенчест участък. Малко преди края й, където се съединява с основния път излязох на едно уширение, където ми направи впечатление, че пътят е леко кален. Щом има кал, значи има и вода, ми мина през ума и веднага съзрях изворчето:
Това беше може би единственият извор на целия емински полуостров. Не беше отбелязано на картата на GPS-а, Павката въобще не го беше видял, а беше минал от същото място. Въпреки, че имах още вода и не бях много жаден спрях на това спасително изворче на живот и пих няколко шепи. Водата беше изненадващо студена и много „вкусна“. Гладна кокошка просо сънува, си помислих аз.
     С подканяне на ум „Айде, че не остана!“ нарамих раницата и поех. Според GPS-a до нос Емине оставаха около 2км, което означава, че селото е на по-малко от километър. Там при последния разговор с Павката се разбрахме, че задължително трябва да се мине през кръчмата, като той ми подсказа как точно да стигна до нея. Подсичащата пътека се видя, че всеки момент ще се влее в основния път, защото от гористата местност, през която минаваше започна да изсветлява. Последна крачка и излязох от гората, за последен път, защото цялата гора от Ком насам остана зад гърба ми, а напред ме чакаше това:

***

Нос Емине! Ето го! Приютила фара и метеорологична станция върху себе си, най-източната точка на Балкана беше пред очите ми. Всичко това, за което бях прекосил цяла България надлъж по билото на Балкана беше пред мен, там долу в ниското. Не помня колко време съм стоял и гледал към носа като хипнотизиран, но си спомням, че по едно време посегнах с ръка към лицето си да изтрия една сълза, която се търкули. Познатата буца ме подпря в гърлото, почувствах нужда да седна. Свалих си раницата, хвърлих до нея щеката и сопата и седнах на земята. Този миг ми принадлежеше и трябваше да му се насладя. Бях понесъл доста неща през последните 20 дни за да реализирам нещо, за което съм мечтал с години. Моментът трябваше да увековечи. Раницата влезе в ролята на статив, апаратът в режим на самоснимачка:


 От това място цялата местност се виждаше като на карта. Носът беше право напред, с поделението в дясно от него, село Емона беше леко в дясно, в ляво се виждаше пътят за Иракли. „Главният“ черен път, по който бях дошъл от Е87 се спускаше стръмно в ляво от мен. По инерция тръгнах по него като скоро ме настигна една военна УАЗ-ка. Добре, че се сетих да погледна GPS­-а, защото установих, че изобщо не е това пътя. Не се наложи да се връщам, а просто поддържайки същата височина по склона тръгнах надясно в посока голямата антена, с.Емона беше зад нея. Започнах бавно да се спускам към селото, видяха се и първите вили, по-точно палати. Лесно намерих кръчмата, разпознах я от снимките в пътеписи, които бях чел. Отбих се там и подпрях раницата на стената до вратата. Реших първо да се обадя на Гешата да му кажа, че съм в Емона. Вече беше към 18:00 и предполагах, че може вече да е тук. Доста трудно успях да се свържа, поделението до фара заглушава почти напълно GSM сигнала. Все пак от няколко опита се свързахме и той каза, че тъкмо тръгва от Варна. Значи тъкмо имам време да финиширам и да си изпълня ритуалите. Разбрахме се среща на кръчмата, защото аз не знаех къде е вилата на неговите приятели. Влязох вътре и си поръчах една фанта и една бира. И както стоях пред бара и чаках кръчмарят да ми ги отвори постепенно усетих как започва да ми причернява пред очите, рязко се облях в студена пот и да не ме държат краката.

-         Аз ще изляза малко навън, че ми стана лошо – успях да кажа на човека и излязох на верандата.
Седнах на една маса и поех дълбоко въздух. За няколко секунди ми изтръпнаха и ръцете, но всичко бързо започна да отминава. Явно от пълното изтощение бях събрал границите на кръвното или нещо подобно. Кръчмарят ми донесе фантата и бирата, подействаха ми доста тонизиращо. Поседях към 20-ина минути и кризата напълно премина.
-         Момче, постой още малко отдъхни – ми каза кръчмарят.
-         Няма за кога да отдъхвам, още не съм си извървял пътя.
Предупредих, че може да дойдат да ме търсят и ако може да им предадат да ми вземат раницата. Аз си взех само хавлията, чисти дрехи – тениска и къси гащи, фотоапарата, GPS-а, телефона и двете камъчета от Ком и тръгнах. Оставаше ми последния километър до крайната цел. Вече минаваше 18:30, Павката вече трябваше да е на Иракли за среща с Живко. Пробвах да му звънна от кръчмата, но не успях да се свържа. Тръгнах по улицата надолу, всъщност в Емона трудно може да се говори за улици, туй като такива там нямаше или поне не и от асфалт. Излязох от селото и завих на ляво за да изляза на макадамения път, който ведеше към поделението и фара. И тъкмо започвах да се спускам по една стръмнина и какво да видя – насреща ми Павката!
-         Я, Павка! Какво става, ти не трябваше ли вече да си в Иракли?
-         Ами промениха се малко нещата. Радо ще дойде да вземе от тук, но нещо не мога се свържа с него. Ти имаш ли покритие?
-         Не, и при мен същата работа. Явно военните заглушават сигнала. Иначе – финишира ли?
-         Да, хвърлих си камъчето и се окъпах. Слизането до водата е по едни сипеи, да внимаваш.
-         Ще внимавам, то и без друго преди малко в кръчмата щях да подбеля очите. Тотално съм гроги, ма ей го на къде е – не остана.
-         Ми айде, успех тогава. Аз ще пробвам да се свържа пак с Радо. Пуснах му SMS, дано го е получил.
-         Айде чао, довечера ще се чуем да видим дали съм се намерил с моите хора и ти дали си се класирал за самолета.
За втори път днес се разделихме. Той беше финиширал вече като явно и на него не му е споряла крачката днес или поне последните километри. Бяхме натрупали изключителна умора и нямаше как да не е по този начин. Остана и аз да стъпя на заветния нос, хайде, не остана!
..
Още малко и излязох на дългата макадамена права в края, на която се виждаше портала на поделението. Вървях съвсем бавно, не толкова заради умората, а заради усещането, което ме обземаше. Вървях и с всяка крачка усещах една нарастваща празнота, усещах, че нещо си отива. Хмм...защо така? Къде е еуфорията, защо не ми се крещи от кеф? Та аз в този момент постигам една невероятна победа на духа и тялото, цялото ми същество трябва да ликува! Заслужава да ликува! Не е и тъга, но защо ми е толкова празно в душата?
И тук някъде, на няколкостотин метра преди края осъзнах какво се случва. Нещо наистина си отиваше. Отиваше си една голяма мечта, защото се беше сбъднала. Всичко, което години наред ме е теглело към Балкана в този момент беше се материализирало в една единствена точка, нещо, което можех да сложа в дланта си и да кажа с усмивка – Успях! Мечтата беше водила безброй битки с всичките ми страхове, съмнения и предразсъдъци, но в този момент тя победи. Беше изпълнила мисията си, т.е. беше се сбъднала. Време й беше да си ходи. Това обяснява и чувството за празнота, но за разлика от друг път, когато обикновено ни обзема тъга сега това, което си отиваше от мен оставяше едно невероятно усещане за пълна вътрешна хармония. Вървях и не усещах земята под себе си, очите ми бяха навлажнени, а устните ми се бяха заковали в най-естествената и блажена усмивка. Прехвърлях пред очите си едни след други всички „проблеми“ и трудности в живота си и те до една ми се струваха толкова жалки и прозаични. В момента бяхме просто аз, Балкана и морето. Нищо друго нямаше значение.. 
И така в 19:30 на 16-ти август 2012г. преходът ми от вр.Ком до нос Емине приключи:
 До самия фар не отидох, защото пътят през него минава през поделението, но и това ми стигаше. Снимаха ме едно семейство от Разград, които бяха дошли с кола:
 Е, това беше. Остана само един малък ритуал, който всъщност символизира целия преход – хвърлянето на едно камъче, взето до паметника на Вазов на вр.Ком в морето на нос Емине. Това обаче от тук няма как да се случи, морето е на едни 40-50м надолу по доста стръмния бряг.
Едно от децата от разградското семейство попита баща си:

-         Тате, може ли слезем до водата по тази пътека? – визирайки пътечката от паркинга към брега.
-         Ооо не, тук не може да се минава!
Усмихнах се и казах:
-         Аз от толкова далече идвам, че няма сила, която да ме спре да сляза до водата – и тръгнах.
-         Е, по джапанки не става, по-специални обувки трябват – чух бащата да казва, докато заслизах надолу.
Не избрах най-подходящия маршрут за слизане, но пък беше красиво:
   Спускането ми по тези сипеи беше леко „криминално“, но се размина без съществени поражения. Отнесоха го GPS-ът и фотоапаратът, след като изпуснах торбата, която носех и всичко стигна по бързия начин на камъните долу. За щастие техниката се размина само с надраскани дисплеи.

Стъпих и аз на каменистия плаж, събрах си разпилелия се багаж и точно на вълнолома запаметих текущия трак на GPS-а и го изключих. Ролята му приключи. Интересното беше, че отчете 16м н.в., докато например вр.Ботев го измери с точност до метър. Трескаво се разсъблякох, защото морето ме теглеше като магнит. Водата беше много топла, влязох няколко метра на вътре и се отпуснах на повърхността. Моментално усетих лечебното действие на морската вода върху раните по краката ми под формата на приятно щипане.

Колкото и да беше приятно не можех да се застоявам много. Все пак горе ме чакаха. А и имам още нещо важно да свърша. Излязох от водата и куцукайки по камъните стигнах до багажа си. Избърсах се с хавлията и облякох чистите дрехи. Време беше за ритуала. Бръкнах в торбата и напипах двете камъчета:


 Избрах да „даря“ на морето дясното:
-         В името на една сбъдната мечта и на тези, които предстои да се сбъднат – казах на глас и с все сила го хвърлих напред, някъде там:
         Колко ли камъчета от Ком лежат на дъното на морето на това място си помислих. Десетки, стотици, хиляди... Кой знае? Но това, което знам е, че всяко едно от тях е символ на силата на човешкия дух, на неговата непримиримост и стремеж към нещо по-добро.
Реших, че е редно да отнеса нещо от морето за спомен:
 Търсех мидичка, но се оказа, че на нос Емине няма и една от тях. Но пък намерих малко рапанче, което в момента стои редом с камъчето от вр.Ком на видно място в холната ми секция. Последна гледка към носа и фара:
 Все пак трябваше да се увековеча и аз на брега на морето. Слънцето вече залезе и попритъмня, но пак се вижда на последната ми снимка от прехода колко много съм отслабнал:
 Наближаваше 21:00, Гешата сигурно се притесняваше за мен. Всичките ми опити да се обадя по телефона бяха кауза пердута, а много исках да звънна да нашите с вълните на прибоя като фон.
След леки перипети все пак успях да се изкача обратно по урвата баш по най-стръмните сипеи. Не се усетих, че там където беше малката синя лодка е по-ниско и полегато. Докато се изкачих обратно пред портала на поделението беше вече тъмно. Полека-лека се върнах в селото, естествено право в кръчмата. Раницата ми беше още там. Седнах малко да отдъхна и успях да се обадя на майка ми да й кажа, че преходът приключи успешно. За съжаление лошата връзка не позволяваше да говорим дълго, ще го оставим като се видим явно. Тъкмо затворих и звънна стационарният телефон в кръчмата. Дидо, на Гешата приятелят и домакин на вилата, в която ще спя питаше дали съм се върнал. Разбрахме се как да ги намеря, метнах раницата на гръб за последен път и се сбогувах с кръчмаря. Слизах към вилата едвам ходейки, бях смъртно уморен, но това вече нямаше значение, защото тази вечер е последна, тази вечер ще спя на нос Емине..

 
 

42 коментара:

  1. Три дена чета по няколко часа. Направо роман се е получил и то доста добър. Поздравления за прехода и честита ви нова диспечерска кула на летището в София!

    ОтговорИзтриване
  2. Чудесен пътепис! Поздравления!

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря за отзивите! Само, че Павката е този, който в момента строго следи от новата кула излитането и кацането на самолетите на летище София, докато аз се "крия" в синьо-сивите хангари с жълт надпис в съседство. Което ме подсеща за една интересна случка от трудовото ежедневие миналия месец. Та значи бях с екип колеги на техническата стоянка за проби на двигателите на един А320 точно, когато валя първият сериозен сняг в София в началото на декември. Приключихме работа и се обаждам на кулата за разрешение да ме буксират до хангара. Получих го и докато се тътрихме с влекача по рульожките чувам от кулата да се обажда познат глас и да дава разрешение за кацане на някакъв самолет.
    - Е това е моят човек от Прехода - казах на колегите ми.
    Затраях си да приключим маневрата и както е по процедура се обаждам да докладвам, че се освободили рульожката и сме приключили маневрата.
    - София Кула,.... (регистрацията на самолета ни), руложка Новембър освободена, приключихме с буксирането. Благодаря ви за съдействието и ви пожелаваме приятна работа в тази толкова приятна вечер по-подходяща за един преход по билото на Балкана... например от вр.Ком до нос Емине:)
    А то виелица та не ти е работа:)
    - Благодаря, лека вечер и на вас, Луфтханза - ми отговаря през смях "анонимният" диспечер.
    После ми звънна след около час и половина като му свърши смяната и се посмяхме:):):)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Страхотен разказ за едно чудесно преживяване. Браво за усилията и още много сбъднати мечти!

      Изтриване
    2. Благодаря! А за мечтите - какво друго ни остава?..

      Изтриване
  4. Bravo Tisho ! Evala za silnia duh i posledovatelnata i metodichna borba kum postiganeto na tselta, koiato si postavil. Produljavai vse taka "sans changemAnt" po putia kum vseki sledvasht "nos Emine". Pojelavam ti da imash vse poveche "vurhove Kom" za da gi ima i tezi "nosove Emine"

    ОтговорИзтриване
  5. Merci beaucoup monsieur!

    Дебне зад ъгъла някое и друго Емине.. Нали знаеш - за да запълваме страниците ;)

    ОтговорИзтриване
  6. Мойте най-искренни поздравления за чудесния пътепис. То си е направо разказ. Прекрасно написан, пресъздава много точно преживяванията по време на прехода, смесицата на чувства и емоции. Четох по три дни на вечер опитвайки се да се потопя възможно най-пълноценно в думите ти. Иска ми се и аз да изживея тази емоция, да преоткрия себе си и да изпитам този миг от вечността, в който стигаш нос Емине и емоцията на момента се осеща така ясно в думите ти. Желая ти много бъдещи успехи и безброй постигнати мечти. В случай, че някой ден събера сили да тръгна по твойте стъпки, ще те открия да ми метнеш трака от GPS-a ти.

    Поздрави,

    ОтговорИзтриване
  7. Благодаря за отзива! Иначе за Пътеката - човек винаги намира по нещо на нея, без значение дали стига до края й или не. Всъщност се замислям дали тя има край. Стигаш на Емине и от там колко нови хоризонти се разкриват..

    Пожелавам ти го! А за трака можеш да разчиташ още сега - http://search.data.bg/ready/a5bdcba1d4e3f386423f9836975304fc/KOM-EMINE.gpx

    ОтговорИзтриване
  8. Поздравления за Прехода! И сърдечно Благодаря за това, че го споделяш чрез прекрасния пътепис! Аз съм минала поетапно може би една трета от този преход и се надявам някой ден да успея да го измина целия. Истинско удоволствие беше да чета за всеки ден и всяко ново предизвикателство. Както и да виждам познати пътеки и гледки.
    Пожелавам ти да вървиш през Живота с все такова вдъхновение!

    ОтговорИзтриване
  9. Благодаря! А за вдъхновението - понякога се получава, понякога не. Важното е да не спираме да го търсим..

    ОтговорИзтриване
  10. Благодаря за споделените красиви мигове!!!!:-) Невероятно пътешествие!!! Прекрасни снимки!!!:-)

    ОтговорИзтриване
  11. Благодаря и аз! Миговете са красиви именно, когато са споделени.

    ОтговорИзтриване
  12. Много добър пътепис! И аз четох с възторг няколко дни по ред. От няколко години и аз се запалих по планината и Ком - Емине също ми е мечта, но ще я оставя за тогава когато понатрупам опит. Между другото съм се качил на Ботев само няколко дни след теб. Разминали сме се :))

    ОтговорИзтриване
  13. А между другото може да хвърлиш един поглед на моя пътепис http://bigwalk.alle.bg/
    Надявам се да ти хареса така както твоя на мен.

    ОтговорИзтриване
  14. Прочетох разказите ти. Много интересна е идеята за обикаляне на България по области. Като се замислиш все едно отделни държави обикаляш, толкова големи етно-географски различия може да срещне човек у нас, че е трудно за вярване.. Пожелавам ти да реализираш цялата Голяма разходка! А Ком-Емине щом ти е влязло под кожата - няма измъкване!:) Лекът е само един - да го извървиш до край!

    ОтговорИзтриване
  15. Анонимен24 юли 2013 г., 8:01

    Браво! Искрено ти се възхищавам. Желая ти много върхове още да покориш, не спирай да мечтаеш. Планувам тежък преход с колело догодина, тази тренирам усърдно, та да видим как ще е. Едното, което сме замислили с приятели, е К-Е с байк, а другото, в което едва ли ще имам съмишленици и май ще го правя сам, е обход на България през граничните населени места. Тито, наистина се радвам, че завърши прехода. Преживявах всеки ден с теб. А последния ден....

    Васил Гергов

    ОтговорИзтриване
  16. Благодаря ти за добрите думи! Каквото и да си замислил гони го до край. Дори и по някаква причина да не се получи е много по-добре да съжаляваш за нещо, което се е случило отколкото за нещо, което не е..

    ОтговорИзтриване
  17. Страхотно пътешествие и пътепис - благодаря че го сподели! Беше истинско удоволствие да се потопя в него. И помечтая за времето когато и аз ще направя прехода (целият, не само каймака; и не на бегом :) ).

    ОтговорИзтриване
  18. Страхотно четиво! Може да е зима и да има много време до лятото, но някак си далечното "желание" някой ден да направя този преход сега се превърна в сериозна амбиция. Изцяло бладорадение на труда ти да опишеш това приключение!

    ОтговорИзтриване
  19. Айде и аз да оставя своя коментар. Приятелю(спокойно мога да те нарека така след като вече седмица и повече вървя с теб заедно четейки твоя пътепис) положил си много усилия за сбъдването на мечтата си. Поздравления макар и 2 години след това. Направо тръпки ме побиха докато четях. Имам чувството, че ако си разпечатам това четиво и тръгна няма да ми е нужен ГПС. На мен лично този преход ми направи силно впечатление след като изминахме 240 км. от Емине до Котел (2011) с джип(група от около 25 джипа) но за съжаление аз не можех да продължа да Ком. Тогава изпитах много силни чувства към тоя преход и все се ослушвам за него. С четенето у мен се яви голямо желание за пешеходен преход и започнах малко по малко да подготвям някаква екипировка.
    Благодаря за споделянето

    ОтговорИзтриване
  20. Благодаря ти. Наистина има нещо магическо в тази Пътека. Почти 2 години по-късно не спирам всеки ден да се връщам мислено на нея. Друго, което разбрах с течение на времето е, че минаването на Ком-Емине е във всички случаи дълбоко лично преживяване. Бих го минал пак, но със сигурност няма да има същия заряд. Не казвам по-малък или по-голям, просто различен..

    ОтговорИзтриване
  21. Анонимен5 юни 2014 г., 3:12

    Браво! Току що го прочетох. Нямам думи. От доста време ме "човърка" (чопли, блазни и т.н.) мисълта за Ком - Емине.
    Реших да потърся нещо по-подробно за маршрута и попаднах на твоето ... бих нарекъл произведение. Прочетох го на един дъх. Браво! Няма да ти пожелавам нищо, защото човек преживял това има всичко.

    От Емил Димитров

    ОтговорИзтриване
  22. Човек преживял това има зад себе си една сбъдната мечта. Но... тя не е всичко, защото породи нови такива.. Това за "човъркането" ми е до болка бознато, така че няма да се очудя, ако наесен прочета нещо от теб за Пътеката. Пожелавам ти го, защото това се "лекува" само по този начин.

    ОтговорИзтриване
  23. Анонимен13 юни 2014 г., 6:28

    Поздравления за успешното преминаване на "Пътеката" макар и с 2 години закъснение. Написал си страхотен разказ и прекрасни снимки си направил. Най-силно впечатление ми направиха онези дни когато си загуби чантичката и се връща да я търсиш. Бих казал, че преодоляването на това препятствие е прекрасен пример проявлението на нашия дух, да продължиш въпреки всичко. Надявам се другия месец когато тръгна и аз по тази пътека да имам поне толкова сила колкото ти за да мога да я завърша. Пожелавам ти успех и здраве за напред.

    Станислав Ангелов

    ОтговорИзтриване
  24. Колкото сила, толкова и мисъл трябва. В такъв маратон е много важно да преценяваш ситуациите и силите си на момента. Понякога крачка назад спасява целия преход, доказано. Пожелавам ти търпение и разбира се краен успех!

    ОтговорИзтриване
  25. Поздравления, благодарност и поклон за пътя, за смелостта, за споделеното.
    Много ми бе интересно и съпреживявах заедно с теб (позволявам си на 'ти', защото някак те чувствам познат и близък вече). Това лято ми се пада за приключения и за осъществяване на мечти, та и Ком - Емине ми се върти сериозно из главата. Тръгвам утре на едно пробно ходене из Родопите засега, да загрея и да се видя в каква форма съм...
    Моля те за инфото, което смяташ, че би било полезно на един аматьор, но с желание :) - разбивката от траковете от навигацията и списъка с координати на хижите и местата, където ти си оставал.
    Благодаря много предварително и ти желая само напред и нагоре! Следвай мечтите си и ги осъществявай, за да отваряш място за нови :)
    Поздрави!
    Веси Порязова - v_poriazova@abv.bg

    ОтговорИзтриване
  26. Здравей, Веси! Изпратих ти траковете, но най-вече и самите маршрути (routes), така както си ги бях планирал по дни. Разликата е, че директно могат да се ползват за навигация, докато траковете имат доста ограничения, в зависимост от устройството. Като цяло траковете са полезни по-скоро на компютъра с цел разучаване, отколкото в GPS-a, според мен. За телефоните на хижите да те предупредя, че информацията ми е дълбоко неактуална. Препоръчвам ти да си я опресниш, ако решиш да тръгнеш по пътеката.

    Успех, и я гони тази мечта до край пък каквото стане ;)

    ОтговорИзтриване
  27. Поклон за това което сте постигнали и за начина по-който го споделихте с нас. От три дена чета пътеписа и бях мислено по всички тези чудни кътчета на Балкана, браво ! Вие заедно с Мечо Пух, който също има прекрасни пътеписи за Пътеката, запалихте едно огънче, една мечта, която надявам се също като вас да осъществя. Бъдете здрав и успехи във всички начинания ...

    ОтговорИзтриване
  28. Благодаря много за признанието. Две години по-късно да прочета, че все пак до някаква степен съм накарал някой да мечтае .. чувството наистина е неописуемо. Успех в преследването на мечтата!

    ОтговорИзтриване
  29. Много хубав пътепис, няколко дни го четох и съпреживявах, а накрая сякаш сам успях да помириша морето при последните етапи. Усещата се голямата любов, с която е обходено/описано всичко, а историята с връщането до Ехо от Добрила е просто уникална...

    Ком-Емине ми се върти в главата цял живот, като средната част на маршрута съм я орал доста и нееднократно (Ехо - Козя стена - Орлово гнездо - Дерменка - Добрила - връх Амбарица, + качване на Ботев от Рай, също района от Тъжа до Бузлуджа през Мазалат, Узана и Шипка, + отделни ходения до Чавдар от Буново и до Планински извори през Пирдоп и Паскал).

    Едно посещение до връх Ком преди седмица обаче, комбинирано с прочитането на твоя пътепис, разпали огъня до максимална степен, като лятото на 2016 се очертава, живот и здраве, да бъде моментът, в който мечтата ще се осъществи.

    Бих се радвал ако можеш да ми услужиш с траковете от GPS-a ти, както и да ми дадеш някои полезни съвети. Мен не ме притеснява самото ходене и умората, а, по ред на номерата, 1) кучетата, 2) гръмотевичните бури по билото, 3) липсата на места за спане/вода в западната и източната част на маршрута, тъй като не мисля да взимам палатка.

    Адресът ми е ssganev@abv.bg.

    Благодаря за пътеписа и поздрави!

    ОтговорИзтриване
  30. Здравей, Станиславе!

    Радвам се, че историята ми те е вдъхновила. Пожелавам ти на свой ред да вдъхновиш някой с твоята история догодина. На въпросите ти:
    1) Кучетата - доста е индивидуално, зависи много дали те е страх от кучета или не. Аз лично имах една единствена защита срещу тях - щеките. Трите каракачанки, които ме сгащиха на Ботев не смееха да ме доближат в обсега на единствената ми щека, която стоеше вдигната в готовност да се срещне със зъбите на първия пес решил, че ще им се дам лесно. Ако човек го е страх от кучета все пак това едва ли ще свърши работа, защото инстинктът ще продиктува бягство, а не отбрана или нападение. Чета тази година и за други изобретения като кучешки бисквитки Педигрий с формата на кокал - подхвърляш го именно като храна, а не като камък. Песовете си облизвали ушите с тия бисквитки и ти ставали пръв приятел.
    2) Бурите - най-голямата опасност в планината. Експерименти с това, особено по откритите била е чиста проба руска рулетка. Видиш ли тъмния облак и чуеш ли да гърми търси подслон, даже ако трябва слизай в ниското.
    3) За спането и водата в източния Балкан - аз също не носех палатка, след Котел реално не ти е и необходима, стига разбира се да е хубаво времето. Носех само шалте и чувал. Единствените проблеми, които имах бяха едни катерици на Голямата нива, които цяла нощ щуряха в дървото, под което бях легнал и комари на следващата вечер. По отношение на водата - вече поне имаме водна карта на маршрута и нещата са много по-предвидими. Линк - http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?t=5160&sid=cfc55547612f7f8fa23d50e9d998864a. Водата е проблем само последния етап от Козичино до Емине.

    Това е от мен, успех в подготовката. Траковете и маршрутите ги имаш на пощата.

    ОтговорИзтриване
  31. Ами какво да кажа - другото нещо, което помня да съм чел на един дъх, беше Островът на съкровищата :)
    Много увлекателен и полезен пътепис - поздравления!!! И благодаря!

    ОтговорИзтриване
  32. Поздравления за постижението, както и за начина, по който си описал всичко. (това също не е лесна работа)

    С какъв апарат и обективи са правени снимките?

    ОтговорИзтриване
  33. Благодаря! Снимах с Canon S90, джобен формат. Не му приляга много епитетът "сапунерка", защото е по-малък от сапунерката, която носех тогава:) А и съм повече от доволен как снима.

    ОтговорИзтриване
  34. Уникален разказ. Огромни благодарности! Трябва да станеш писател. Писал си много увлекателно.

    ОтговорИзтриване
  35. Благодаря, но не намирам писането за най-силната ми страна :) В случая, ако се е получило, то е само и единствено заради личните ми пристрастия по темата.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз по принцип не обичам да чета много, но твоят разказ ме увлече и заплени и четох ли четох. Определено писането НЕ ти е слаба страна.

      Изтриване
  36. Страхотен пътепис! Поздравления за изминатите премеждия по Пътеката! Къде мога да видя трака от GPS-a?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря за поздравленията! Трак най-сигурно пращам по e-mail, в каквито и хостинги да съм го качвал след време все се губи достъпа до него по непонятни причини.

      Изтриване
    2. Ако имаш желание, ще се радвам да го видя, чух, че няколко души са се движили по него и ми стана интересен. Мейлът ми е savina_s@abv.bg

      Изтриване
    3. Имаш поща ;) Все пак е добре да се има предвид, че траковете и маршрутите са с над 5-годишна давност. Пътеката е като "жива" и често може да претърпи значителни промени. Успех!

      Изтриване