неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 6: По Зеления път в мъгла, вятър, слънце и дъжд



           Тази част от Балкана, от Златишкия проход до Беклемето съм срещал често по пътеписи да я наричат Зеления път. Предполагам това идва от тревистото било, по което дори над 2000м н.в. рядко има скалисти участъци.
        Станахме в уречения час с Иван, още се обличахме, когато чухме генераторът да боботи и съответно имаше ток. Слязохме долу в столовата на хижата, Станислав беше направил по две принцеси със сирене и страхотен билков чай. Навън беше облачно, но тихо. Предната вечер гърмя на изток от нас по билото, но поне на Кашана не валя. Това беше добре, защото нямаше да ходим в мокра трева, докато напече, макар че както се беше схлупило небето не даваше особено надежди на слънцето. Тръгнахме от х.Кашана на разсъмване, малко преди 6:00, така че прибрах челника. Сбогувахме се със Станислав и поехме по пътеката. До хижа Ехо по GPS-а са 42км като началната ни точка е на 1340м н.в. и веднага ни предстоеше стръмно изкачване до билото, което поддържа 1700-1800м, а на места и над 2000м, за да се стигне до най-високата точка в участъка връх Вежен 2198м и от там спускане до х.Ехо, която е на 1660м н.в. Целият участък се характеризираше с непрекъснати денивелации или както каза Ванката – качим един 20-етажен блок и веднага го слезем.
         Пътеката започваше още от пътя със сериозен наклон, като се подсичаше вр.Капалу от юг, насреща ни беше масивният вр.Свищиплаз, който се подсичаще от север. В момента, в който се изкачихме на седловината преди Свищиплаз и погледнахме на север направо ни блъсна силен северен вятър на пулсации. Тогава разбрахме какво ни чака този ден – ураганен вятър по билото, но както се казва “това не плаши душите наши”. Все пак спряхме, защото трябваше да се вземат мерки срещу вятъра. Аз си облякох якето ветровка, Иван полара си. Скоро след това вятърът довя ниски облаци, които скриха билото в мъгла. Пътеката следваше зимната колова маркировка, но последната не беше много на често и в гъста мъгла има реална възможност от загубване. Ние обаче и двамата имахме GPS-и, така че притеснения с ориентировката нямахме.
            Ванката насред мъглата след вр. Свищиплаз:
        До седловината преди Свишиплаз изкачването беше доста стръмно, но след това стана полегато или даже наклонът съвсем изчезна. Вятърът обаче се раздаваше здраво, което ни караше да се радваме на всяко подсичане от юг, защото билото ни правеше завет.
       Крачката ни спореше и почти не спирахме, не след дълго стигнахме и вр.Косица – първият 2-хилядник след вр. Ком и първи за деня, зад него е вр.Паскал:

          Както личи на снимката мъглата се разсея. По-точно беше брутално “издухана” от северняка, който този ден (а и следващите няколко) като, че се беше впуснал в актуалната за момента олимпийска надпревара, само не беше ясно в кой спорт точно – нещо средно между 100м гладко бягане и борба свободен стил. Добре поне, че ни брулеше строго от ляво. Ако беше насрещен щяхме бая зор да видим. Прогнозата беше от днес времето да се пооправя след бурите през последните 2-3 дни, с които определено имах късмет и им се измъквах. Вятъра го отдавах на отминаващия фронт, за което подсказваше и високата облачност. А тя не предвещава валежи. Поглед назад с вр. Свищиплаз на по-заден план:
       Няма как да си проличи на снимката, но тези облаци прехвърляха билото с невероятна скорост. Колкото и да беше красиво за гледане, севернякът не позволяваше да се застояваме на открити места. По едно време даже, докато поддържахме известно време по билото над 2000м спрях пак за да си сложа и панталона ветровка, че с къси гащи взе да става меко казано некомфортно. Все пак времето се смили над нас и ни прати съюзник в лицето на бат’Райко, който напече след разсейването на облачността.
      Движехме се изцяло по коловата зимна маркировка, по която на често се срещаха табели за различни хижи. Както споменах по-горе в тази част на Балкана има доста хижи, но всичките без една са в ниското, далече от билото. Повечето бяха от север, само х.Свищиплаз беше на южния склон. Последователно минахме по отклоненията за х.Момина поляна и х.Бенковски за да стигнем малко преди обяд до най-високо разположената старопланинска хижа – Планински извори или поне до това, което е останало от нея:

        “Не сме народ, а мърша..” ми мина през главата, докато минавах покрай нея. Бях гледал доста снимки и чел разкази за нерадостната съдба на х.Планински извори, но гледката на живо беше потресаваща. Хижата е построена в средата на 80-те години на миналия век от ентусиасти от с.Антон като до нея и тогава и сега не е водел път и всичко за строежа й се е карало с жива тяга – коне, магарета и мулета. Не знам по каква причина, но е била затворена някъде малко след зората на “демокрацията” и за около 20 години от нея са останали само стените и покрива. Превърната е в абсолютен коптор и въпреки, че в някой от “стаите” има останали пружини от легла трябва изключителна смелост и жертвоготовност да преспи човек там сред купища фекалии и каква ли не смрад. Основен “дял” в опустошението на това уютно кътче цивилизация на 1850м н.в. изградено с неимоверни трудности и много ентузиазъм има ромското мнозинство от селата Антон и Розино, които са се настанили в една от стаите с все още някакви “удобства” и откровено пъдят всеки, които дръзне да си помисли да остане там. Все пак, около месец преди да тръгна четох обнадеждаваща статия, че община Антон “проучва възможността” да възстанови хижата и тя отново да заработи. Дано...
         Х.Планински извори се намира източно в седловина от вр.Картала като на 300-400м от нея се намира може би най-известната чешма в Балкана – Петте чучура:

       Представлява иззидана каменна колона с посоките на света отгоре и пет чучура в долната част. Водата беше невероятна, но най-впечатляващото беше дебитът, с който излиза на 1850м н.в. въпреки тежката суша. Ванката отдъхва:
           Пийнахме от “живата” вода, допълнихме водните запаси и поехме. Бяхме вече преполовили прехода, но тепърва предстояха най-тежките места преди Вежен. Започнахме да срещаме и други туристи, за първи път от началото на прехода. Вървяха насреща ни и правеха все преходи от ниските хижи. Вдигаха вежди като чуеха ние пък от къде идваме и още повече на къде сме тръгнали. Срещата с хора действаше разтоварващо, но въпреки това към ранния следобяд стомахът ми запя старата песен. Тъкмо наближихме вр.Тетевенска баба и спряхме за обяд. Падна сериозно насилване, което не доведе до кой знае какви успехи, за това се наложи да прибегна до енергийния гел. Разтворих си и един упсарин, а след него и един суправит, че направо ми се привиждаха вече, подобно на мираж в пустиня, газирани напитки. Използвах паузата за обяд за да се чуя с майка ми и баща ми, с които на другия ден имахме планирана среща на прохода Троян-Кърнаре, по-известен като Беклемето. Поръчах ужким нещо за ядене, но най-вече за пиене – газирано! Бях сигурен, че майка ми ще ме изненада приятно за това не съм изпадал в подробности – майките знаят най-добре как да гощават.

            Поглед към Зеления път назад, откъдето идваме:
          И напред, поред следват вр. Булуваня, вр. Братаница, подава се част и от Старопланинското Конче и най-отзад е вр.Вежен. Спрях преди слизането от вр.Тетевенска баба и застинах респектиран от тази гледка. Все върхове по над 2000м, които следват един след друг и Кончето като пришълец между Братаница и Вежен, някак си не се връзваше. Това скално образувание не може да се мери с прочутия си пирински по-голям брат, но все пак придаваше алпийски привкус на планината в тази й част, където билото и отделните върхове за подчертано заоблени и покрити с трева, е ли пък исполина Вежен, който пък не е нещо повече от едно плато:
 Поглед от вр.Братаница:
 и по-близък поглед към Кончето:

         Наближаваше 16:00 и предстоеше да катерим Вежен. След него до х.Ехо е само слизане (“губят” се почти 600м), за това спряхме да починем. Пиех вода, хем от най-истинската (от Петте чучура) и пак ми се гадеше от нея. Ванката беше с по-добър тонус и като бивш спортист е по-запознат с някои особености на човешката физиология и ми обясни на какво се дължи това, защото досега при всяко ходене в планината не само, че не съм губел апетит ами и даже ми се отваряше още. Та според него т.нар. “stretch” рецептори на стомашната стена, които дават чисто механично възприятие за ситост са се свили заедно с целия стомах и дават лъжлив сигнал към мозъка, че няма нужда от храна. А свиването на стомаха е най-вече вследствие на системното намаляване на притока на кръв към него, която пък е силно “ангажирана” с мускулите и най-вече краката. Определено бях в криза, което се отрази и на ходенето ми – върнах газта. Ванката вървеше напред на около 150м като по едно време се изравни с един от мургавелковците  и повървя с него. Малко преди върха го гледам, че сви наляво по разклонение на зимната маркировка, след като мургавият го “упътил”, но му викнах да се върне – това беше пътеката за х.Вежен, на която ние нямахме работа. И така към 17:30 бяхме на вр.Вежен, 2198м, най-високата точка до момента:
       Тази снимка също е емблематична, най-вече заради синьо-сивия “гост” зад мен, който както се вижда вече се раздава над резерват Царичина. Снимахме се и имахме точно 5 минути да нахлузим дъждобраните, защото заваля толкова внезапно, че откровено ни изненада. Вятърът се усили рязко, дъждът беше леден и за капак ни запука и ситна градушка, която направо бодеше по откритите части. Не спряхме да ходим, даже напротив – ускорихме крачка, и без друго слизахме. Цялото представление, с което “любезно” ни изпрати вр.Вежен продължи към 10-15мин, след което севернякът отнесе на юг облака, който докара като за изпроводяк последният реши да ни “поздрави” с една гръмотевица облак-облак точно над главите ни. Това беше може би най-сериозният стимул да засилим още темпото. Да те запукат гръмотевици на място като Вежен определено не е най-приятното нещо на света. За наш късмет облакът беше безобиден и освен да ни понамокри и освежи нямаше други последствия. Продължихме да слизаме с направо бясно темпо, още повече, че пред над се откри гледка към вр.Юмрука и х.Ехо вляво от него в подножието на вр.Кавладан. Бяхме близо до крайната цел за деня. След стръмното спускане от Вежен стигнахме в подножието на Юмрука, който подсякохме от запад. Тук планината прави интересен почти 90-градусов завой на север и след Ехо нов 90-градусов завой пак на изток.
        И така, към 19:45 пристигнахме на може би една от най-популярните и посещавани хижи в Балкана – Ехо. Бях се нагледал на красиви снимки от това място, но на живо беше наистина спиращо дъха. Бях много, ама много уморен и не ми беше много до снимки. Исках час по-скоро да се измия и отпусна в леглото. Бяхме изминали 42км от х.Кашана до х.Ехо за 14 часа, което беше много добро постижение предвид трудния терен терен и времето.
           Оказа се, че няма вода за банята, но все още имаше в двата умивалника пред нея, макар и студена. На това отдавна не обръщах внимание и се измих. Обувките и на двама ни бях мокри, нямаше друг начин. Това не ме притесняваше особено, за следващия ден се очакваше направо горещо време, така че щях да продължа със сандалите, а Манията щяха да съхнат вързани за раницата. След тоалета си взех 3 безалкохолни по 0,5л – кола, фанта и спрайт като с колата почерпих Ванката, а другите две изпих на ексссссссссссссссссс...Ех, че хубаво нещо е животът беше първата ми мисъл след това и слязохме в столовата да хапнем по една супа леща и някое друго парче колбас от собствените запаси. Оказа се, че вечер като спра в достигната цел апетитът се завръща, затова реших да се възпозлвам максимално и хапнах обилно. Затапихме деня с по една бира и се гътнахме в леглата. Предстоеше един много вълнуващ ден...



Няма коментари:

Публикуване на коментар