неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 11: До покрива на Балкана. Мамка му колко е красиво!



       Станахме като по тревога в потайна доба. Събрахме багажа набързо и в 5:20 бяхме с включени челници в началото на стръмното изкачване на вр.Амбарица (вр.Левски). Предстоеше ни може би най-интересният и предизвикателен с алпийските си елементи етап до х.Мазалат, разстоянието е 37км по GPS.
          Изкачването на вр.Амбарица ни отне около час. На върха намерихме съвсем прясна паметна плоча по случай 175-годишнината от рождението на Апостола поставена от участниците в похода Плевен-Карлово. Хм, интересно, не бях чувал за такъв поход:
         Павката искаше да се увековечи на оригиналният метален заслон на върха, на който аз му виках фарадеевия кафез, защото точно такава функция би имал ако го тресне мълния и си вътре:
 Докато аз избрах за фон пирамидката на върха и това, което ни предстои на заден план:
          След това предстоеше спускане към вр.Малка Амбарица, подсичане на вр.Малък купен за да се стигне до поне за мен баш черешката на тортата – изкачването на балканския Матерхорн, вр. Голям Купен или просто Купена. Междувременно изгревът предложи спиращи дъха гледки, оставям снимките да говорят сами:
          Стадо неспокойни кончета по склона на вр.Малък Купен, а в далечината се подава любимият ми връх Марагидик. Освен всичко, този ден е специален и с това, че често имах възможността да му се любувам от високото основно било, по което минава маршрута Ком-Емине.
          Струва си много да жертва човек за да бъде част от това:
 Двама пределно амбицирани ком-еминейци:
          Докато слизахме от Амбарица забелязахме двама души да катерят откъм х.Амбарица. След подсичането на вр.Малък купен пред нас се показа в цялото си великолепие може би най-негостоприемното място в целия Балкан – вр. Голям Купен или само Купена. Представлява пирамидално остър връх с много стръмни склонове от всички страни. Бях чел много пъти за това, че в някои участъци през клинове в скалата е прекарано стоманено въже, но досега не бях се качвал и тук и предстоеше да разбера. Спрях в подножието на върха и погледнах нагоре. Гледката беше повече от респектираща, направо спира дъха. Прецених, че щеките ми няма да са особено полезни в тази си дължина и направо ги скъсих максимално т.е. напълно прибрани. Погледнах на юг, единствената наченка на езерце в Балкана се намира именно в полите на Купена, но в тази суша водата там е блед спомен. Тръгнах по пътеката. Беше много стръмна, но стъпаловидна и се катереше нормално. Ето, че стигнах и до първото въже. Беше прокарано по един отвесен улей около 4-5м висок, който наистина няма как да се изкатери без екипировка за скално катерене. Нахлузих щеките на ръцете през каишките и започнах да се катеря по въжето. Представих си колоездачите, които правят К-Е как ли минават от тук, но знам, че си имат техника. Също така си представих, че няма да е много забавно и, ако беше дъждовен период сега или просто скалите, ако бяха мокри. Павката катери след мен:
       Направи ми впечатление и, че имаше няколко въжета, както на слизане, така и на качване, които си личеше, че съвсем скоро са слагани. И така, с възгласи (наум)“Дядо вади ряпа!”, защото сигурно точно така изглеждахме отстрани като се набирахме по въжето, към 7:30 стъпихме на Купена, около 2ч след тръгването от Добрила. Освен с непристъпността си и дивата красота Купена е известен и с металната си кутия с тетрадка вътре, в която преминаващите да оставят по някоя “мъдрост” за поколенията. Чух, че след тази зима кутията я намерили по средата на пътя за х.Васил Левски, като гледах и тази колко паянтово се крепеше не ми се стори възможно да устиска и 5мин в една зимна буря. А там бурите са много, ама много сериозни. Но сега сме в разгара на лятото, грее слънце та се къса, така че сме абсолютно предразположени да се изявим и ние в тетрадката. Първи е Павката:
         Очаквах площадката на Купена да е метър на два, но се оказа достатъчно голяма за 2-3 по-малки палатки. Как можа да ми хрумне подобно безумие, на палатки на Купена???? Докато Павката твори в тетрадката, го чувам да се смее. Негови приятели бяха минали преди 2-3 дни от тук и знаейки, че и той ще мине от тук му бяха оставили послание в книгата. Междувременно аз запълвах времето със снимане. Поглед към това, което ни предстои – Кръстците, Костенурката, Жълтец, Ботев и разбира се изнесеният на север от основното било Марагидик:
        И поглед право към котловината на Априлци и кв.Острец в далечината:
         Павката е готов, поемам щафетата:
        По спомен, горе-долу написах следното:


      “Пътят към Мечтата е дълъг, труден, изпълнен с много лишения. Аз ще извървя докрай пътя към своята Мечта. Тито и Павката, Ком-Емине 2012

      Тъкмо се приготвяхме да тръгваме, когато на върха се качиха и двамата души, които видяхме да идват откъм х.Амбарица. Поздравихме се, бяха тръгнали за х.Тъжа, която значеше, че сме в една посока. Не се движихме заедно, но на няколко пъти се засичахме по трасето през този ден. Последни снимки преди слизане от Купена:
          Това е последната ми снимка с двете щеки. На слизането от Купена по един доста стръмен участък от пътеката се подхлъзнах на дребни камъни и инстинткивно се подпрях с цяла тежест на щеките, при което лявата се сгъна точно на две и то от горната, по-дебела тръба. Лошо, но можеше и да е много по-лошо. Прибрах двете парчета на злополучната щека в раницата да не правя боклук и продължих само с другата. Бях направо като трикракият Джон Силвър.
         След Купена, както се вижда на горната снимка зад мен ни предстоеше преход по може би най-острото и назъбено било в целия Балкан. Връх Кръстците беше следващ, там също трябваше да проявяваме катерачески способности по въже този път на слизане. Този наистина най-аплийски участък от Старопланиското било завършва с вр.Костенурката като не знам защо на картата на GPS-а има два върха с такова име близо един до друг. Малко преди него за малко щяхме да допуснем грешка, защото хванахме една пътека, която слизаше, но бързо се коригирахме и се върнахме в правия път, който както много пъти до сега беше точно по билото. Няколко шеметно красиви гледки от това уникално място:


          На това място бяхме към 10:15 и спряхме за закуска. Тъкмо бяхме минали Костенурката и ни предстоеше изкачването към Млечния чал. Гордо се подпирам на една щека на добре познат фон:
           Вр.Жълтец решихме да го подсечем от юг. Имаше пътека до един момент, но точно, когато бяхме южно от върха тя се загуби и вървяхме просто поддържайки височината. На няколко пъти GPS-ът изпищяваше, че е загубил сигнал хем бяхме на открито и високо било. Не му обърнах особено внимание, тук за ориентировка не ми е нужен, а само да записва трака. Знаех, че всичко е наред с него, районът около вр.Ботев е известен с това, че мощните предаватели заглушават сигнала на GPS-a. 
       Лека-полека поддържайки височината излязохме на билото, откъдето по коловата зимна маркировка се спуснахме към изключително популярния заслон Ботев. Там бяхме към 11:30, бяхме само ние и двамата души, които засякохме на Купена. Хапнахме по една боб чорба, задължителните за мен газирани (2х0,5л Фанта) и към 12:10 поехме към върха. Два пъти съм се качвал на Ботев откъм заслона и веднъж от х.Рай, но последният беше преди повече от 10 години, така че спомени много не са останали. Качването от заслона беше по виеща се със серпентини пътека, която хич не ме затрудни. От предишните си качвания и особено първото, когато баща ми нарече този участък “ревящите 40” в превод 40 минути катериш и ревеш от зор, помнех само, че се качвахме без път и пътека – направо по голия склон. Сега беше много по-културно. Преди заслона:

    И преди върха:
        И така, след 40 минути, за които взех денивелацията от около 350м между заслона и върха стъпих на най-високата точка от Прехода – връх Ботев, 2376м н.в. Връх легенда, най-ветровитото място в България с най-бързо променящото се време, където в рамките на един ден да се изредят и 4-те сезона не би се счело на аномалия през кое да е време на годината. След острия като пирон Купена, Ботев малко трудно го оприличавам на връх с тази огромна площ на върха на платото и постройки едва ли не небостъргачи. Но платото на Ботев е обградено или по-точно обсадено, особено от север и от юг, от може би най-негостоприемните и откровено опасни места в Балкана – Северния Джендем и Райските скали – скални стени с дълбоки по стотици метри отвесни пропасти, дали сцена на най-високите водопади на Балканския полуостров и убежище за най-дивите животни и растения, някои от които се срещат само тук. Още едно място в Балкана, където човек може би в най-голяма степен не е добре дошъл. Нашият път обаче не минава от там, джендемите ще им се любуваме друг път от ниското. На върха:
         Не се бавихме излишно на върха, чакаше ни още не малко път до х.Мазалат. Тръгнах полека в посока към паметника на загиналите на 1.1.1955г. алпинисти на вр. Малкия Юмрук, който всъщност се вижда от Острец, а и К-Е минава от там. Предстоеше ни слизане към заслон Маринка и минаване през върховете Параджика и Юрушка грамада преди да започнем дългото слизане към х.Тъжа и Русалийския проход.
       Докато минавах покрай една от кабелните кабини покрай пътеката, от сянката й изскочиха 3 едри каракачанки и за секунда ме обградиха с откровено враждебни намерения. Опитваха се да ме изненадат и атакуват в гръб, но аз познавам кучешката природа и запазих самообладание. Гледах ги право в очите и държах здраво леко вдигна единствената си щека и само чаках някой от рунтавите песове да влезе в обсега й. На 2-3 пъти направих финт все едно замахвам, при което те групово отстъпваха, но бяха упорити. За секунда ме оставиха и се върнаха в санката до кабинката, но в момента, в който свалих щеката и се обърнах се пуснаха пак. Бях и сам в този момент, Павката се забави на върха при метеорологичната станция да говори по телефона, че по някакво чудо имаше мрежа. Това не ме притесняваше, 13 години съм имал куче и въобще не ме е страх от тях. Знам, че с истинските каракачанки като тези, а не като другите в парка в града, които не са виждали домашно, камо ли диво животно, шега не бива. Но аз въобще не се шегувах с тях, съвсем на сериозно първият, които ме доближеше на по-малко от 2 метра щеше да страда. По едно време отнякъде се провикна и овчарят, не го бях видял до сега. Те вкупом ме зарязаха и се втурнаха при него, където той ги посрещна с по една гола филия хляб:
       Погледнах към кулите, Павката вече беше тръгнал. Мислех си дали да не го изчакам да не би да го погнат и него, но видях, че овчарят ги поведе към стадото и те загубиха интерес към нас. 
     Поглед към вр.Ботев с кулите и кабинката с “пусията” на каракачанките:
       Снимаме се от Малкия Юмрук към вр.Ботев(или както му е турското име Юмрукчал):
       От паметника на загиналите навръх Нова година алпинисти се надявах да успея да се свържа с нашите, но не успях. От там цялата Априлска котловина се разстилаше като на длан с кв.Острец в центъра. Спомних си отново страхопочитанието, което изпитвах като дете към мястото, на което стоях в момента. Усмихнах се, детските очи отдавна се бяха променили, но уважението към тази планина си оставаше, въпреки че особено в този момент, поглеждайки от покрива й изглеждаше покорима. Скъпият ми Марагидик изглежда направо невзрачен от тук:
         От Малкия Юмрук към засл.Маринка слизането е стръмно като пресича каменистия път към Ботев. Горе-долу по това време изведнъж едва ли не ни блъсна старият познайник Севернякът – силен северен вятър, които някак си съвсем не се вписваше в пейзажа. Първо на Ботев нямаше и помен от него, което си беше направо аномалия – на Ботев да не духа?!? – и второ нямаше едно облаче и до хоризонта. От друга страна слънцето беше доста силно и този вятър до някъде компенсираше това, но си оставаше неприятен. Скоро стигнахме и на засл.Маринка. Както и знаех, той е в плачевно състояние и става за подслон само в аварийни ситуации. Близо до него срещнахме една група туристи от х.Тъжа за х.Рай да почиват. Оставихме раниците до заслона и си взехме само бутилките. На 100м от заслона в северна посока има изворче с невероятна вода. Поредното чудо на природата – целият Балкан изгорял от суша, а тук се лее вода на 2200м н.в. Пихме от този извор на “живот”, напълнихме бутилките и тръгнахме. Пътят не е труден , държи се билото като следват едно след друго изкачвания и спускания към върховете Ушите, Параджика и Юрушка грамада. На “лявото Ухо”:
     И на вр.Параджика:
        Напредваме бързо в източна посока, пътят е полегат и само ураганният на моменти северняк ни затрудняваше. Следваше вр.Юрушка грамада, където имаше голямо стадо овце и кози, но кучетата въобще не ни обърнаха внимание. Опитах още няколко пъти да се свържа с нашите, докато съм още на билото, което се вижда от Острец, но без успех. След това започна дългото слизане към Русалийския проход и х.Тъжа през един огромен хвойнов масив по една камениста пътека. От нея се откри добра гледка към южния склон на вр.Марагидик, никога до сега не бях го виждал от там:
      Тук някъде на края на слизащата пътека се засякохме отново с двамата, които срещнахме на Купена и Ботев. Беше към 16:00 и те стигнаха до своята цел, но на нас ни предстоеше още към 4ч. преход до х.Мазалат. На х.Тъжа не се отбихме, тя ни остана от ляво и след като пресякохме река Тъжа излязохме на Русалийския проход. Той представлява черен път и е проходим само за мотори и джипове. Ако не друго поне в прохода беше завет. 
      Реката беше доста намаляла, но пък беше кристално бистра. Нямаше начин да не се възпозлвам от това. Без да свалям раницата дори коленичих на брега и си потопих лицето във водата. Студената вода имаше направо животворно действие. Ако имаше достатъчно дълбоко вирче къпането нямаше да се размине. 
      Пътеката ни се отклони вляво от черния път и около километър-два ходихме без никаква денивелация. След това стигнахме разклона с езерцето и поехме по стръмнината. Бяхме слезли до 1500м н.в., вр.Караборун, който предстоеше да изкачим преди Пеещите скали щеше да ни качи пак на 1900м. Към 17:30 спряхме да хапнем като аз уползотворих още едно от енергийните гелчета. Изкачването към Караборун беше полегато, но пък вятърът привечер вместо да намалее всъщност по-скоро за засили. Срещнахме една група, който отиваха към Тъжа, но не идваха от Мазалат, а от х.Соколна. Понеже не бяхме нито аз, нито Павката ходили досега на Мазалат ги попитахме за условията там, казаха, че са отлични – храна, баня и прочее. Тъкмо излязохме на билото, след което започва спускане към Пеещите скали, когато ни се откри страхотна гледка към тях на североизток с хижата в далечината, масива на Триглав на юг и за последно гледка към източния склон на седлото вр.Острец в далечината, който по подобие на южния на Марагидик също виждах за пръв път:

       Тук спряхме за малка почивка да се полюбуваме на гледката и най-после ми провървя с телефона и успях да се свържа с баща ми. Оказа се, че и в ниското при тях цял ден е духал силен вятър, което определено не е нормално за там. Казах, че всичко е наред и, че наближаваме Мазалат в добра кондиция. Казах му, че цял ден съм ги гледал от високо, и че много ми се искаше да им звънна от място с пряка видимост, но телефоните не позволиха. Което беше странно, защото преди 11 години, когато за пръв път се качих на Ботев успях да се обадя.
          И така към 19:00 започнахме слизането към Пеещите скали. Чувал бях много за това място, но минавах от там за първи път. Те представляват скални образувания с интересна форма по ръба на рида. Предполагам, тези скали са получили името си в ден като днешния, когато вятърът е генерирал сомфонии от тях, но в този момент аз поне не долових подобно нещо:
       Снимахме се и на прословутата скала с форма на застинала човешка фигура, която съм виждал в не един и два пътеписа за К-Е. 
      Преди самата хижа беше вр.Корубашица, който ние подсякохме от север. Малко се удължава пътя, но се поддържа много по-висока скорост. И така към 20:30 пристигнахме в х.Мазалат след изминати 37км по GPS от х.Добрила за точно 15 часа. Хич не беше зле, тогава осъзнах колко мъдро сме постъпили с този ден почивка на Добрила предния ден. Бяхме изморени и нямаше да е нормално, ако не сме, но напълно възстановимо за една нощ след силна вечеря и здрав сън. Хижата се оказа пълна с една ученическа група и се позамислих дали ще има места. Намерих хижарите, един мой връстник и друг няколко години по-млад – и двамата от Севлиево в кухнята да режат диня за десерт на ученическата група. Поздравих:
      -         Добър вечер! Има ли места за двама поизморени туристи? 
-         В гробища и хижа винаги има места – пробва ме с черен хумор по-старшият – изчакай само да приключим с десерта и ще ви настаня.
-         А банята работи ли?

      -         Не, вода имаме само на маркуча зад хижата. Голяма суша ни е налегнала. 

          Е това вече съм го отиграл достатъчно – маркуч и студена вода – моето второ аз. Отидох да проверя как е положението с този маркуч и се оказа, че освен краката няма да мога да измия друго, защото той стигаще около половин метър над земята. Явно сушата тази година беше сериозна. През това време хижарят ни беше “настанил” в едно странично бунгало с нарове, където имаше още трима чичковци от Шумен, и те туристи. Приключих с тоалета криво-ляво, облякох чисти дрехи и отидох са хапна. Скара, салата и хляб с една бира и два спрайта и бях като нов. В столовата беше трудно да се каже кой беше по-шумен – учениците или учителите. 
        По едно време, докато сладко си отпивах от биричката загледан в дърворезбата на отсрещната стена влязоха момче и момиче с поизтерзан вид. Също питаха за нощувка и казаха, че идват от х.Бузлуджа. Това беше утрешната ни цел. Заприказвахме се, ококориха очи като чуха, че този ден сме тръгнали от Добрила, два пъти повече се ококориха като разбраха, че правим К-Е. Много се изненадах като има споделих какви несгоди съм имал с документите си преди 2-3 дни, при което се оказа, че те знаеха за случая. Казала има хижарката на Бузлуджа. А тя няма откъде да знае освен от Ванката. Той беше отсядал там преди два дни след много тежък преход от Тъжа. Тогава ние с Павката бяхме на Добрила преди почивния ден. Разнесе ми се славата, макар и печално-хумористична, си помислих аз.
          Пожелах им лека вечер и се отправих към нашето спално с наровете. Тримата шуменци бяха много колоритни. Бяха правили преход от х.Партизанска песен до Тъжа и обратно и утре трябваше да го приключат. Предупредиха, че двама от тях хъркат зверски, нещо в което се убедих лично след прекараната полубезсънна нощ. Но като, че ли не беше само заради хъркащата симфония. Дълго време бодувах и си разглеждах направените пред този ден снимки. Мамка му, колко е красиво! – си повтарях наум след всяка следваща. Тази част на Балкана събрала най-високите и непристъпни върхове с най-дълбоките пропасти и шеметни водопади и всичко това в рамките на 30км с право носи титлата “Черешката на тортата”. Тази черешка, чиято костилка е посяла в мен трудно за обяснение привличане към тази планина. Черешка, която дава усещане за простор, стремеж за полет и пълна свобода.
     И така приключи успешно 11-тият ден от прехода с преминаването на най-високите части на Балкана. От тук нататък все още имаше твърде много неизвестни и беше рано да се говори за успешен финал, все пак и половината от маршрута не е измината още. Но определено успешният завършек на днешния ден даваше сериозна доза самочувствие и оптимизъм.

Няма коментари:

Публикуване на коментар