Ден 8: Връщане назад по следите на изгубената ми самоличност

       Бях се унесъл едва на сутринта към 5:00, когато на Иван му звънна алармата. 

-         Какво решаваш? – ме попита той. 
-         Връщам се на Ехо. 
-         Добре – въздъхна той – колко пари ще ти трябват? 
-         Не знам, ти колко можеш да ми дадеш без да те затрудни? Нямам идея какво ще правя като стигна там и не намеря или не разбера нищо. 
-         Към 100лв. няма да е проблем. 
-         Добре, дай ми 80.

      Събрахме и двамата багажа си. Той беше готов пръв и тръгна. Тук беше момента, в който се разделихме. Иван продължи сам напред с цел за деня х.Мазалат, но с болките в подбедрицата. А аз тръгнах по обратния път, откъдето дойдохме вчера – х.Ехо. Излязох навън, Иван вече беше хванал по стръмнината към вр.Амбарица. Беше си още нощ, цялата хижа спеше. Отидох до “какавидата” на Савата.

-         Савич, буден ли си? 
-         Ахмм... да, какво става?

-         Връщам се обратно на Ехо, прави си прехода към Ботев по своя програма. Ето ти и 20-те лева за снощната вечеря.

-         Добре. Ти какво ще правиш?

-         Не знам. Връщам се на Ехо като ще спра във всички хижи да разпитам и да си оставя координатите. Ако нищо не излезе, ще мисля довечера и утре сутринта. Може би баща ми ще ме вземе от Беклемето и ще ме кара на Плевен да си оправям документите от понеделник. Знам ли... Само знам, че трябва да се върна.

-         Ми добре, Тихо. Успех тогава!

-         Мерси, айде и на теб лека разходка.

      Тръгнах по вече до болка познатата пътека от х.Добрила към х.Дерменка в тъмнината. Челникът ми осветяваше прекрасно пътя, беше хладна утрин с дежурния от няколко дни северен вятър. Смърчовата гора виеше неприветливо от вятъра, което правеше положението още по-тягостно. Ходех много бързо, но общо взето на автопилот. Фотоапаратът го бях прибрал надълбоко в раницата, GPS-ът беше изключен. Ходех буквално като зомби.  Вътрешно ми беше абсолютна празнота като в мозъка ми продължаваха да кънтят думите “провал, провал, провал...”. За първи път от началото на прехода се чувствах сам, много сам.

         Спрях за първи път на мястото, до което се връщах снощи със Савата. Пак разритах клонаците и хвойните, без резултат. След това вече угасих и челника, защото се развидели. Стигнах в х.Дерменка точно за 2 часа или към 7:30. Отпред имаше един човек:

-         Много рано, откъде?

-         От Добрила.

-         Охооо, това е много път.

-         Колко да е много, 2 часа.

-         Накъде?

-         Към х.Ехо, случи ми се нещо неприятно вчера. По същия преход, но в другата посока си загубих чантичката с документите, парите, телефон и др. Да сте чули нещо, някой да е намерил нещо? 
-   Много неприятно... ами нищо не съм чул.

-  Ще вляза да поговоря с хижарите. Къде мога да ги намеря?

-   В кухнята са, приготвят закуската.

      Намерих кухнята по миризмата, хората пържеха мекици. Ухаеше превъзходно, но бях прекалено афектиран, за да му отдам заслуженото. Говорих с хората, обясних за какво става дума – нямаха никаква информация. Записаха ми телефона и имената и тръгнах. След около час стигнах и засл.Орлово гнездо. Видях се с хижаря, обясних му и на него случая – нямаше и при него хабер. Оставих му и на него координатите си и продължих. Този ден е събота, времето е перфектно за туризъм и по този район традиционно има доста хора. Започнах да срещам на често малки групи туристи като спирах всички и ги разпитвах дали не са чули, видяли нещо. Хората само вдигаха рамене. Малко преди арката на прохода има един кемпер, където стои един циганин и пасе стадо крави. Не смятах да го питам него дали не знае нещо, но той ме пресрещна и ми предложи да ме почерпи с кафе. Ей сега, си викам аз, дето изобщо не близвам кафе, а пък ти, приятел, и момента уцели направо в десетката.. Спрях се все пак при него и му казах защо се връщам.

      -    Еййй, лоша работа. Тц, тц, тц... Да знаеш, ако ги намери овчар или турист дори и да вземе парите другото ще го върне я в полиция, я в някоя хижа. Ама ако го намери някой от тия американците дето берат боровинки – няма и да чуеш за нещата си...  

         Това с американците определено ме развесели, до сега не бях чувал циганин да нарича така събратята си. Но на боровинкаджийте определено не им се носи добра слава. Докато човек, на който е поверено да се грижи за цяло стадо животни явно по-може да се има доверие, бил той и циганин. Имам много добри думи да кажа за тях като цяло, особено в последния ден от прехода, но за това по-долу. 

       Точно на асфалта към арката беше спрял един джип с емблема на Национален парк “Централен Балкан” и около него имаше 4-5 мъже в камуфлажи явно от парковата охрана и един полицай. Предположих, че спират или контролират кой взлиза с коли в посока Орлово гнездо. Задължително спрях при тях и им сведох до знание проблема си. Загрижиха се доста, особено парковите охранители, докато полицаят беше пълен песимист – направо да съм се отказвал. И така към 10:30 стигнах до прохода и мястото, където беше войнишката ни софра предния ден. Огледах се, както и през целия път от сутринта, очите ми бяха заковани в краката ми и пътеката – изгледах си очите както се казва. Тук се спрях за малка почивка като се насилих да хапна от баницата, която майка ми беше донесла предния ден и се чух с баща ми. Този ден телефонът ми е непрекъснато включен. Каза, че нищо не е имало в боклука. Даже се наложило да влиза в гюма, та е предизвикал живия интерес и учудване на съседите. Продължавах да звъня и на служебния си телефон периодично, като продължаваше да се включва гласовата поща. Нарочно не се обадих да го спрат, имах някаква надежда това да ми помогне да разбера дали чантичката ми е намерена или не. Тъй като вчера не успях да се свържа с х.Козя стена таях най-големи надежди за нея. Също така непрекъснато връщах лентата къде отварях долното отделение на раницата и евентуално чантичката да е паднала. Общо бяха 4 пъти – когато си сложих гетите преди Добрила, при срещата с нашите на Беклемето, когато се намазах със слънцезащитния крем след подсичането на вр.Кучето след х.Козя стена и когато си слагах лепенка и се обаждах на баща ми горе-долу по средата между х.Козя стена и х.Ехо. Първото място го отписвам, вече два пъти го претърсих. Намирах се на второто и него също го отписвам, защото от вчера тук са минали стотици хора и коли, а и всички се огледахме преди да тръгнем. Оставаха другите две места. Спомнях си горе-долу добре къде спирах да се мажа срещу слънцето, малко преди Червената локва точно до едно дръвче, което беше единственото в този участък от пътеката. Последното място беше трудно да го определя. Помнех само, че беше от южната страна на склона, защото там пътеката няколко пъти се прехвърля през острото било. Но най-вече по-скоро трябваше да стигна х.Козя стена.

      Минах Червената локва и позабавих крачка по подсичащата пътека като очите ми сканираха всеки сантиметър от и около пътеката. Стигнах до въпросното дръвче и се спрях. Спомних си добре как бях седнал и как бях оставил раницата си и, че бях отворил ципа само колкото да бръкна в отделението и да напипам крема. Трудно би могла чантичката да падне тук без да я усетя. Нямаше следа от нея и на това място, продължавам.

Малко преди да стигна седловината с паметника преди изкачването на вр.Кучето и с разклонението за х.Хайдушка песен срещнах трима души и ги попитах от Козя стена ли идват? Потвърдиха и веднага ги питах дали са чули някой да е намерил и донесъл там лични документи. Вдигнаха рамене и казаха, че не се е отваряла дума за такова нещо. Надеждата започна да угасва...

       След 20-ина минути бях на х.Козя стена. Оставих си раницата на терасата отпред и влязох нетърпеливо вътре. Столовата беше пълна с хора, попитах за хижарите, били в кухнята. Чукнах на вратата на кухнята, показаха се хората, обясних кой съм и за какво се боря. Нищо. Никой не е донасял нищо, не са и чували за такъв случай. Оставих им и на тях координатите си в случай, че нещо излезе. Лъчът надежда се стопи до едва мъждукащо пламъче, автоматично и тонусът ми падна рязко. Купих 3 спрайта по половин литър, два изпих почти на екс на терасата, третия мушнах в раницата и се повлякох с погребално темпо към х.Ехо. С тях се чух предната вечер, надявах се днес някой да е донесъл евентуално нещата ми или поне документите и ключовете. Нямаше да е честно, ако не успея да я намеря проклетата чантичка. Абсолютно нечестно! Но животът често е такъв и колкото повече приближавах х.Ехо толкова повече осъзнавах колко малки, почти илюзорни са шансовете ми за успех.

            Оставаше само едно място, където отварях раницата си, но то пък беше в един абсолютно еднотипен участък от пътеката. Спомнях си само, че пътеката беше на южния склон, беше много тясна и склонът много стръмен. Вървях много бавно първо защото оглеждах всеки сантиметър от и около пътеката и второ защото ми тежеше физическата, но най-вече емоционалната умора. Все по-често си задавах въпроса „Ами и ако и на Ехо няма хабер, какво правя?” и колкото и да мобилизирах изтощеното си съзнание не можех да измисля рационален отговор. Вариантите бяха два, но и двата бяха трудни за избиране от своя гледна точка. Или тегля една майна на чантичката и всичко що е в нея, срещам се с нашите утре на Беклемето да ми дадат пари и продължавам нелегитимен или тегля една майна на прехода, пак срещам нашите на Беклемето и безславно се прибирам в Плевен, където се очертваше да прекарам остатъка от отпуската си в приятната компания на държавната бюрократична машина. Също така и поръчка на нов комплект ключове за колата от Германия срещу скромната сума от няколкостотин лева и няколко седмици чакане. И двете възможности ми се струваха еднакво приемливи и неприемливи. Непрекъснато ги слагах на везната, а тя все стоеше закована в равновесие.

           По едно време чух гласове зад мен и видях двама мъже, които вървяха по пътеката на известно разстояние зад мен. На слизането под вр.Ушите ме настигнаха, бяха от небезизвестното ботевградско село Врачеш, на почивка в Чифлика, но сега идваха от Хайдушка песен и отиваха към Ехо. Бяха големи зевзеци, оплюха ме тотално като разбраха в какво начинание съм се впуснал и „как съм могъл да се върна 35км назад за такава глупост вместо да си ходя из пътя”.

           Към 16:00 бях на хижа Ехо, за втори път.. Влязох веднага вътре, намерих хижарите и нетърпеливо започнах да разпитвам. Е, и последната искрица надежда беше залята със студена вода. Никаква следа от чантичката ми. Хижарката забоде с кабърче листче с имената ми, телефонния ми номер и пояснение „Загубена черна кожена чантичка с документи” на видно място на бюфета. Чудна визитка си издействах, иронично си помислих. Седнах на пейките пред хижата в компанията на хижарят Иван и двамата врачешани, които се оказаха негови близки познати. Навиваха ме да забравя за случката и да си продължавам прехода. Слушах ги, но не ги чувах. Гледах с празен поглед към вр.Юмрука и разбрах, че е дошло времето да взимам важното решение.

     Взех си само телефона и се качих до параклиса в подножието на Юмрука, защото само там имаше обхват. Последва много дълъг разговор с майка ми и баща ми. И те виждаха същите два възможни варианта като за мое учудване също не можеха да ми препоръчат камо ли да ме навиват за варианта да спра. Това още повече затрудняваше моят избор, имах нужда от чужда и независима гледна точка. Чух се със Савата, той беше вече във влака за София, не беше стигнал до Ботев, а до Купена и от там през х.Васил Левски беше слязъл в Карлово. Както и вчера неговото мнение беше да продължавам, но ми напомни – ти сам си решавай. С Иван не успях да се свържа, чудех се до къде ли е стигнал с този контузен крак като знам през какво трябваше да мине. Звъннах на Ники Бацов, но ми се включи гласова поща, после разбрах, че били с моторите по Сърбия този ден. С Павката не се бяхме чували от 3 дни, предната вечер като си включих телефона получих SMS от него, че тръгва от Витиня и да се уговорим всяка вечер в 20:00 да се търсим. Звъннах му, но не успях да се свържа. Беше още рано и той трябваше да е някъде по билото. Пуснах му два SMS-а какво ме е сполетяло и, че съм се върнал на х.Ехо. Служебният телефон продължаваше да отговаря с гласова поща като тук съжалих, че не го бях оставил включен за да чуя аз или някой друг звъненето като минавах по пътеката. Това ме наведе на мисълта дали Blackberry-тата не могат да се проследяват и реших да се чуя с IT мениджъра ни Иво Баргански. Той пък очаквано не си вдигна телефона, все пак беше неделя следобед. С нашите единствено се разбрахме среща утре по обяд на Беклемето, а какво щях да правя след това така и не можех да реша.

        Върнах се обратно в хижата, където пък нямаше вода даже и за пиене. Чувствах се напълно изтощен, за да е пълна картинката дясното ми ходило беше отекло от външната страна като доскорошната пришка беше се превърнала в болезнена, кървяща рана. А само преди 24 часа краката ми бяха в перфектна кондиция. Почти не бях пил вода от Козя стена до Ехо и благодарение на това успях с наличното в шишето да си измия краката със сапун. Обработих пораженията с крем „Здраве” и Фастум гел и се гътнах в леглото. Същата стая и същото легло, в което спах по-предната вечер. Този път изтощението си каза думата и се унесох в един много здрав двучасов сън от 18:00 до 20:00. Събудих се много по-свеж и спокоен, но и гладен. Слязох долу и си поръчах за вечеря кюфте, кебапче, супа леща, хляб и една бира. Всичко това унищожих за норматив на пейките отвън в компанията на двамата приказливи и много общителни врачешани, които имаха леко бандитски вид. Единият не спря да ми натяква как съм могъл да се върна за едни документи дето струват 100лв. Накрая изплю камъчето: 
        -        Абе я кажи какво толкова си носел в това чанте, че да биеш 35км назад да го дириш? Май не ще да са биле само документи вътре, а? Я кажи какво работиш, ако не е тайна? – и ме поглежда изпитателно. 
        -         Авиационен инженер съм.
        -         Ооо, ти значи имаш много пари. – напълно сериозно заключи той.
       На ръба бях да избухна в смях, но се сдържах и само се усмихнах многозначително, отпих от бирата и погледнах към залеза. Хижа Ехо е известна с невероятните си залези и този беше като нарисуван, но нямах никакво желание да го снимам. Но пък ми подейства много успокоително, паниката ме напусна и това беше може би преломният момент, който накара мозъкът ми да заработи и да намери ключа към загадката. 

*** 

          Пожелах приятна вечер на моите събеседници и се качих в стаята. Легнах си и се замислих. Къде може да е паднала пустата чантичка? 100% тръгнах с нея от Ехо предната сутрин. Последно отварях долния джоб около час преди Добрила за да извадя гетите, това място два пъти го претърсих и нищо. Там все пак беше достатъчно широко и щеше да се види. Преди това беше при срещата с нашите на Беклемето, когато си извадих плика с лекарствата и превързочните материали, но първо, че тогава нямам спомен изобщо да ми попадна тя пред очите и второ после 4 чифта очи огледаха мястото преди да тръгнем. Следва мястото преди Червената локва, когато се намазах срещу слънцето, но там нарочно отворих ципа колкото да си мушна ръката именно с цел да не изпадне нещо, а и там също беше широко, равно и голо място и се огледах по навик преди да тръгна. Оставаше само първото място, когато вървях сам към Козя стена и единият сандал ми обиваше и спрях да си сложа лепенка като същевременно видях, че ги привършвам и се обадих на баща ми да му поръчам като минат през Троян да ми вземат. Беше някъде между 9:30 и 10:00, но къде по дяволите беше точно това място не можех да си спомня. Там пътеката беше толкова еднотипна. Само там ще е станало си помислих. Пътеката там е супер тясна, изчаках да стигна до по-равен участък, свалих си раницата, сложих си я от ляво до мен на пътеката, защото както бях седнал от стъпалата ми тръгва урвата с 50-60-градусов наклон, треви и хвойни. Отворих ципа и се пресегнах за плика с лекарствата, бръкнах в него и се разрових за лепенките слепешком. Само там се е търкулила надолу по хвойните и не съм и усетил. Трябваше само да си спомня къде точно беше това място. Погледнах си телефона – греда, от тогава съм звънял на баща ми няколко пъти и телефонът е запомнил датата и часа само на последното обаждане... Запомнил!?! Иванов, чу ли, бе? Кое е това, дето ти помни пътя? ... GPS-ът!!!

       Включих машинката за сефте днес и веднага отворих текущия трак. В опцията Elevation plot дава вертикален профил на трака с текущата надморска височина, но най-важното – изписва датата и часа на текущата точка, в която се намира курсорът. Започнах да връщам „лентата” и стигнах до 3.08., т.е. вчера. Върнах до 8:00, т.е. момента на тръгване от Ехо и започнах много бавно да движа курсора напред. Горе-долу с едно мърдане на текущата точка по трака времето се изменяше с 1 до 2 минути напред. И хоп – към 8:20 прави скок с 5мин. Ахааа, момента, когато спирах като влязох в обхват и се обадих на баща ми, че тръгваме. Продължих да движа съвсем бавно точката по трака и ... voilà!!! 

 В 9:36... 

 ....      и в 9:46, същото място и същата надморска височина

          Т.е. на това място нашият ком-еминеец е направил 10мин нерагламентирана почивка! Цък с Enter-a и умната джаджа ми изкара картата с нарисувания по нея трак (точният път, по който съм минал вчера нарисуван с червено)  и курсор-стрелка, сочещ въпросното място – подсичане на вр.Маркова ливада: 

       Хмм... така значи... Че съм ливада го разбра целия Балкан вече, ще я видим утре на този ми ти Марко каква му е ливадата...

        Изключих GPS-а и затворих очи. Бях спокоен, успях да си подредя мислите и да изляза със смислен план, последен шанс утре да спася прехода. Защото все не ми го раждаше главата какво да правя, ако и това не проработи. Но да спя сега, утрото казват е по-мъдро от вечерта. Това не знам, но от мен е по-мъдро със сигурност.

         Беше някъде към 21:30, когато се унасях и някой нахълта в стаята. Изненадано отворих очи и какво да видя – Павката! Много се изненадах и то разбира се приятно. Той беше взел разстоянието до Кашана за 4 вместо за 5 дни като мен и с тази моя маневра днес, когато се върнах един ден назад, а той е вървял срещу мен реално е стопил 3-те дни по-късно тръгване. Преходът от Кашана до Ехо му беше отнел към 2 часа повече отколкото на мен и Иван, но за сам човек е много по-трудно. След Лакатник втората нощувка му е била под навеса на х.Лескова, третата в туристическата спалня на Витиня при доста мизерни условия и четвъртата на х.Кашана. Беше ми получил съобщенията, с които го информирах за бедата, която ме сполетя. Освен да ми съчувства, каза само, че ако е до парите да не се притеснявам, защото той имал достатъчно. Казах му, че утре ще решавам като се видя с нашите на Беклемето.

         Оставих го да се оправя и заспах непробудно. Предстоеше един още по-вълнуващ ден донесъл най-невероятния обрат...