неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 7: Възход и падение



        Планираният преход за този ден е от х.Ехо до х.Добрила, към 32км по GPS. Почти няма денивелации и разчетът беше да ни отнеме към 9-10ч. Но за този ден имаше планирано важно събитие, а именно среща с родителите ми на Беклемето. Нещо, което планирахме и миналата година, но така и не се случи, след като окапах на Витиня. По разчет преходът от Ехо до Беклемето би трябвало да ни отнеме към 4,5-5 часа и от там е още толкова до Добрила, за това преценихме, че няма смисъл да ставаме рано, а и след предходния ден час в повече в леглата определено нямаше да е излишен. С нашите се бяхме разбрали да се чуем като тръгнем и от там да засекат към 5 часа за да преценят кога да тръгнат. С Иван на тръгване от х.Ехо, зад нас е вр.Юмрука:
        След ледения дъжд на Вежен бяхме понамокрени. В стаята ни обаче беше много топло заради бойлера, който се намираше там и всичко успя да изсъхне без обувките естествено, които събухме в антрето на влизане в хижата. На сутринта събрах багажа, като по навик последното нещо, което прибрах в раницата беше черната ми кожена чантичка с портфейла и други разни такъми – в долния джоб на раницата, където ми стояха нещата за по-бърз достъп. Огледах стаята за последно – всичко е прибрано. На излизане от хижата само си взех мокрите обувки и ги завързах за горния край на раницата ми. Днес се очакваше горещо време и имаше всички изгледи да изсъхнат.
        Тръгнахме в 8:00, но трябваше да повървим към 20мин, докато вляза в обхват на GSM-а. Чух се с баща ми като му казах, че очаквам да сме на Беклемето към 13:00 и му поръчах като минат през Троян да купят 8 батерии АА за GPS-а на Ванката, че му привършваха. Докато говорех по телефона бях спрял, че връзката беше доста нестабилна, но после направо го изключих. Ванката беше дръпнал леко напред. След х.Ехо се минава през теснината Железни врата и се слиза стръмно до влизането в буковата гора, след което пътеката става полегата. След отбивката на пътеката за с.Рибарица се прави 90-градусовият завой на изток, който споменах в предния ден. Този завой е съчетан с изкачване към вр.Ушите. А на мен пък крачката хич не ми спори. Иван вървеше уверено напред и се отдалечаваше. Пътеката от х.Ехо до х.Козя стена е само една и няма как да се разминем или загубим един друг като следва главното било ту от север, ту от юг като на много места е камениста и много тясна, съответно трудна за ходене.
       Някъде по средата между Ехо и Козя стена усетих, че каишката на единия сандал ми обива и спрях да взема мерки. Пътеката на това място беше тип манекенска – има място само за единия крак и ходиш като слагаш краката един пред друг, а склонът е с 50-60-градусов наклон. Спрях на едно поне равно място, на което мога да седна. Сложих раницата до мен, с напипване отворих долния джоб и бръкнах в плика с лекарствата и превързочни средства и напипах лепенките. Оказа се, че са ми на превършване, а още не съм минал и половината преход. Беше някъде между 9:30 и 10:00, надявах се нашите още да не са тръгнали или поне да не са минали Троян, което беше много малко вероятно, тъй като от Острец до Беклемето пътят е около час. За щастие бях в обхват и успях да се чуя с баща ми и да му поръчам лепенките. Нарамих раницата и продължих към х.Козя стена.
         На нея бях към 10:20, което беше горе долу по разчет, но Иван беше там от поне 20, ако не и 30 минути. Беше успял даже и да закуси, нещо с което аз пак имах проблеми. Той се приготвяше да тръгва, аз продължих без да се отбивам в хижата. Нямаше за какво, а и бях влязъл в ритъм. Ванката скоро щеше да ме настигне. 
          Скоро след Коза стена се излиза на една седловина преди вр.Кучето с  паментик на загинал алпинист и с кръстопът, от където тръгва на север към ниското пътеката за х.Хайдушка песен и с.Чифлика. GPS-ът ми чертаеше средния път – директно изкачване на вр.Кучето, което хич не ми се понрави. Съвсем ясно обаче се виждаше пътека подсичаща върха отдясно, която обаче я нямаше на GPS картата. Това не ме смути особено, тъй като беше пределно ясно къде ще ме изведе. Удължава пътя с 1-2км може би, но като време спестява много. На седловината преди изкачването пред мен имаше група хора, които тръгнаха да катерят Кучето фронтално, като го заобиколих ги видях, че тъкмо започват да слизат. Очаквах Иван да ме настигне, но гледайки назад не го виждах. Надявах се да ме е видял, че хващам по подсичащата пътека от юг и да не е тръгнал да катери.
        Минаваше вече 11:00 и слънцето взе да се усеща. Нова принудителна пауза за обработка със слънцезащитен крем на откритите части. Седнах на пътеката, леко открехнах ципа на долния джоб и напипах крема. Докато траеше плажната ми процедура по подсичащата пътека се зададе Иван. Добре, значи беше се ориентирал и не е катерил. Отчетохме, че се движим с леко закъснение, за което основна причина е моето не особено свежо темпо. Тръгнахме като аз вървях напред и Ванката констатира:
-         Еее, Тихич, от тебе на море замириса! – визирайки миризмата на Nivea-та, с която току-що се бях обработил. 
          -              Еми, Ванка, това е положението – все пак на море съм тръгнал! - отвърнах аз и двамата се разсмяхме.
        Ето какво значи да имаш другар в такова начинание, си помислих. Една реплика само, но ти влива сили. И наистина след това се концентрирах изцяло върху предстоящата среща с родителите ми, забравяйки за умора, глад, жажда, пришки, болки и прочее “приятни” усещания, които ме съпътстваха. Темпото определено се вдигна. След подсичането от юг на вр.Козя стена, известен с естественото си находище на еделвайси (за които между другото тук идват доста “туристи” и ги късат “уж само по един” за спомен... без коментар) излязохме на една седловина с паметник на загинали със самолет По-2 съветски летци през лятото на 1945г. Само са минавали Балкана в мъгла, ми мина през ума. От там до Беклемето следваха два върха един след друг като GPS-ът отново ни караше да катерим. Подсичащата пътека от север обаче бодеше очи и колебание по коя да поемем отново нямаше. До Беклемето оставаха към 2-3км и аз едва ли не почнах да подтичвам, което предизвика следния майтап от Ванката:
            -               Тихич, ти да не пийна тайно 2-3 Редбула? 
          Последен завой и проходът е пред нас. Има наспряли 2-3 коли като веднага съзирам на баща ми Пежо-то, виждам ги и тях двамата с майка ми, както и племенникът ми Никола – гледаха информационната табела на Национален парк “Централен Балкан”. Мина може би половин минута преди да ме видят. Зарадваха ми се много, на мен пък направо всички проблеми на мига се изпариха. За пореден път си дадох сметка колко рязко се подобрява състоянието на човек при общуването с други хора, е ли пък най-близките му в трудни моменти.
         Разпънахме една “войнишка” софра, като майка ми както и предполагах беше се подготвила подобаващо и беше донесла от любимите ми неща за ядене. Липсата на апетит остана далечен спомен, ядох до подуване като също така пресуших към 1,5л кола за няма и 40мин. Дадоха ни каквото бяхме поръчали, поговорихме за прехода ми до тук, както и за това което предстои. Майка ми нетърпеливо ме подпитваше дали ще доведа нещата до успешен край, отговорих й, че не знам и не го мисля. Ако стане – стане. Не бързахме да ставаме, първо защото имахме предостатъчно време и второ да поулегне храната след пира, които ни устроиха нашите. На Нико обаче бързо му омръзна и взе да пита през 5мин кога ще си ходят, защото пропускаше вече 2 часа време на басейна. Към 14:00 все пак се разделихме като преди това Ванката ни направи една снимка:

         Последен клаксон от баща ми и колата се отдалечи в посока Троян. Ние с леко темпо се заизкачвахме по асфалта към арката. Минахме й отляво без да се качваме до нея:
            Малко след това се зададе облак досущ като този, който ни окъпа на Вежен предния ден. Точно бяхме до едно заключено заслонче и решихме да спрем и да изчакаме под стряхата му. 15 минути няма да ни сбъркат толкова, а сушенето щеше да отнеме доста повече време. Преръси един кратък дъждец, изчакахме го да спре и продължихме. От Беклемето пътят леко изкачва , след което се върви почти по равно и поддържахме доста добро темпо. Някъде около час и нещо е от прохода до заслон Орлово гнездо. И ето, че поредният дъждоносен облак ни догони, този път малко по-голям и с по-силен дъжд. Вятърът рязко се усили, започнаха да падат едри капки дъжд и беше въпрос на секунди може би да заплющи. Ванката започна една борба с вятъра, опитвайки се да си сложи дъждобрана, но го посъветвах да не се занимава, а да ускорим крачка, защото бяхме на 200м от Орлово гнездо. Тъкмо стигнахме там и заваля както си знае. Отново имахме късмет. Дъждът не трая повече от 15-20мин, време което използвахме да починем по принцип, не че толкова се бяхме уморили за час и половина ходене от Беклемето. На заслона видимо нямаше никой освен един пастир, с който Ванката се замайтапи на тема затвори, защото като му казахме, че сме от София той започна да се хвали, че на времето служил в Софийския затвор и после в няколко други “приветливи” места. Заслон Орлово гнездо е всъщност една много приятна и спретната хижа с удобен достъп от прохода. Може да се стигне с каква да е кола и много хора го практикуват, дори и да са тръгнали за Дерменка си оставят колите на заслона:
         И този дъжд отмина, нарамихме раниците и поехме към х.Дерменка. До нея пътеката е приятна и разнообразна – от тесни и скалисти участъци като около Козя стена до широки черни пътища. Местните овчари определено имат стил:
         В тази долина, на север от х.Дерменка се намира резерват Стенето, може би най-девственото, диво и непокътнато място в целия Балкан. Хората не сме добре дошли там:
       За няма и час стигнахме от з.Орлово гнездо до х.Дерменка. Беше петък привечер и в нея започваха да пристигат хора. Минахме я транзит, нямахме работа там, а ни оставаха по разчет около 2-2,5 часа до крайната ни цел за днес – х.Добрила. Определено забавен вид има зимната им техника, сега на трупчета:
 Самата хижа може да претендира за най-оригинален покрив:
          От Дерменка имахме първо слизане през букова гора до едно дере, след което започваше изкачване през една поляна с изоставена кошара и после в букова гора с полегати участъци и стръмно изкачване в края на гората. Тук някъде Иван го сполетя много неприятен проблем – срязваща болка в мускула от външната страна на подбедрицата. Усещане, което имах неприятната възможност да изпитам миналата година и което беше една от причините левият ми крак да ми прекрати прехода. Като бивш спортист той имаше представа какво да прави, разтри мястото добре с противовъзпалителни и обезболяващи мехлеми, както и пи няколко ацефеина. Но беше ясно, че облекчението ще е временно. Подобна травма минава леко от само себе си, но с цената на 2-3 дни пълна почивка. Време, което Ванката не беше предвидил. Но той стисна зъби и продължи.
       След като излязохме от буковата гора ни предстоеше изкачване към вр.Гердектепе по каменист път – най-неприятната настилка за ходене. За наш късмет преди най-стръмната част от изкачването от дясно се появи подсичаща пътека, която беше без никаква денивелация и моментално свихме по нея. Пътеката се виеше през смърчова гора с доста хвойна, която ни драскаше упорито по краката и аз на няколко пъти се сетих за гетите ми в долния джоб на раницата, които така и не бях слагал все още.
          Преди да влезе в гората на юго-изток се откри гледка към Карловското поле с гр.Сопот на преден план и с.Дъбене на по-заден – местата, където проходих в парапланеризма през май миналата година. Нарочно спряхме да ги покажа на Ванката:
         Поглед и назад с вр.Вежен на хоризонта  и вр.Юмрука вдясно от него, откъдето тръгнахме сутринта, вдясно белее и х.Дерменка:
         Пропуснах да спомена, че на Добрила вече ме чакаше моят колега Сава от логистиката. С него още преди да тръгна се разбрахме на работа да се засечем там и на следващия ден да катерим заедно до Ботев, след което той да слезе към Карлово и да си ходи към София, а аз да си продължа към х.Тъжа. Със Савича се чухме преди обяд, той беше на лифта в Сопот и чакаше да го пуснат.
        Намалихме темпото по подсичащата пътека, аз бях напред и се съобразявах с Иван. Спряхме малко да се подкрепим със сушени плодове, които нашите ни донесоха и продължихме. Хвойните взеха да стават все по-упорити и в един момент пред нас се изпречи на вид цяло хвойново поле при което единодушно спряхме за да вземем мерки. Крайно време беше гетите да влязат в употреба. То пък за карък този участък се оказа съвсем безобиден и веднага след него пътеката се сля с основния път, който се спускаше от вр.Гердектепе. Карай, си рекох аз, няма да спирам сега да ги свалям гетите, имаме около 5км до Добрила. Въпросното разстояние беше в полегато и на места по-стръмно изкачване по черен път в смърчова гора. При Ванката нещата с крака се подобриха и той си върна скоростта. По едно време обаче пак спря и каза, че пак го е прерязало – явно ефектът от обезболяващите преминава. Лошо, дано да му мине през нощта, защото следващия ден ни чакаше може би най-предизвикателният етап до х.Мазалат с минаване през най-алпийската част на Балкана – върховете Амбарица, Купена, Кръстците и естествено първенецът Ботев. С една дума – трябваше отлична кондиция. След срещата с нашите аз определено съм в такава и физически и морално. 
       И така, към 19:15 пристигнахме на хижа Добрила. Тя определено се разминава с предствите за планинска хижа, защото предлага направо луксозни условия на хотелски начала. Оставихме раниците пред вратата като аз само си извадих телефона от долния джоб на раницата да се обадя, че съм стигнал. Тъкмо чакахме да ни дадат стая и в ресторанта влезе Савата.
 -           Айде бе, изчака ми се чакалото! От обяд съм тук – каза той. 
-        Савич, абе да ти кажа малко от далече идвам, та плюс минус няколко часа е все едно време за тоалетна – контрирам аз и почва смеха.
            Предложиха ни два варианта за стаи – с отделни легла и без санитарен възел като съответно можехме да ползваме общата баня или със самостоятелна баня с тоалетна, но с обща спалня. Погледна ни хижарката с усмивка, спогледахме се и ние и в един глас отговорихме:
-             Ще вземем стаята с отделните легла, не сме още толкова близки.. – при което настава бурен смях.
         35лв. ни струваше стаята, Ванката плати, а аз в отлично настроение излязох отвън да взема пари от портфейла ми в кожената чантичка в долния джоб на раницата. Отварям леко ципа за да не се изсипе съдържанието, бъркам вътре – не я напипвам. Уж сутринта на тръгване от Ехо я сложих най-отгоре, си мислех. Подпрях раницата и отворих целия цип – прерових цялото долно отделение на раницата – няма я........................................................................................................!!!!!
       Както бях коленичил над раницата така и започнах да изпадам в безтегловност. Пулсът ми скочи до небесата, стомахът ме жегна, почнах да се потя на място при все, че беше хладно. Не, не, това е някаква шега, това не може да ми се случи на мен точно в този момент!!! Изправих се, вдигнах раницата – няма нищо под нея. Огледах се – по масите на терасата пред хижата имаше много хора. Погледът ми обаче се спря на първата и най-близка маса, където седяха двама стригани с дебели ланци на вратовете и с не особено туристически вид, които като, че ме изгледаха лошо като пристигнах. И сега ми хвърляха някакви белтъци, но все пак се осъзнах къде се намирам и, че не е особено вероятно някой да тръгне да джоби на хората багажа в сърцето на Балкана.
       Влязох вътре и сигурно съм изглеждал като призрак, защото Иван като ме видя и рязко си смени изражението. 
-   Какво става? – попита той.                                                   
- Голям проблем. Няма ми чантичката с документите, парите и какво ли не още вътре.
-   Как така я няма?

-  Ми на ей така – няма я.

-   Ти прерови ли си целия багаж?
-  Не, само отделението, където я слагам.
-   Дай да ходим в стаята и изсипи цялата раница.

       Влязохме в стаята, след което аз със светкавична скорост извадих абсолютно всичко от раницата и го разстлах на леглото. От чантичката нямаше и следа. Стоях като гръмнат насред стаята и отказвах да повярвам, че това се случва. В чантичката бяха: ///М портфейла подарък от брат ми за рождения ден с личната карта, шофьорската книжка с талона, дебитната карта, документите на колата, ключа за колата, дистанционното за гаража, членската ми карта от БМВ Клуба, карти за намаления в Лукойл, Пикадили, визитки, служебното Blackberry Bold, планинската ми застраховка, лист с телефоните на всички хижи по маршрута и към 500лв. в брой. Т.е. в един миг бях се довел до пълен валат. Беше ми останал само личният телефон, защото него го ползвах често и го държах отделно. Мозъкът ми работеше в червения сектор, мислите направо се въртяха като рулетка в казино. От прилива на адреналин ми беше трудно да се концетрирам и да мисля трезво и се наложи да си повтарям полугласно “Мисли! Мисли! Мисли!” Гетите!!! Само е паднала, докато си вадех тъпите гети! Бяхме спрели насред пътеката между два смърча и сложих раницата в една хвойна. Гетите бяха най-отдолу в долното отделение на раницата, само е паднала чантичката и не съм я видял. Връщам се до там! На някакви си 5км е. Ванката остана да почива в стаята, аз взех само челника, якето и телефона и отидох в ресторанта, където Савата ме чакаше да вечеряме.

-     Савич, имаме сериозна авария. Загубил съм си чантичката с документите. Мисля, че е паднала където спирах да си сложа гетите горе-долу на около час преди хижата. Тръгвам натам, идвай с мен. 
-          ОК, само да взема една връхна дреха.
          Савата беше опънал един уникален закрит хамак, тип палатка, между два смърча, който като се закопчае с човек вътре какъвто беше жълто-кафяв приличаше на гигантска какавида. Но изглеждаше много удобен.
       Слезе на бегом обратно пред хижата след 2-3мин и тръгнахме. Беше към 20:30, тъкмо по залез. Адреналина си каза думата. Ходех като обезумял все едно през последната седмица не съм минал над 200км пеша. Без раницата направо летях. Стигнахме до мястото за около 40мин, още по светло. Претършувах всичко в радиус от 5м – нито следа от чантичката. За късмет на това място имаше покритие на телефона и започнах да звъня. Първо си звъннах на служебния телефон – гласова поща, както съм го настроил като е изключен. Там и не очаквах друго, защото дори и да го е взел някой без паролата Blackberry-то е нищо повече от скъп часовник. Звъннах на баща ми. На Беклемето им дадох един плик с боклуци да го изхвърлят в Острец, да види да не би да съм мушнал чантичката там по погрешка. Те с майка ми естествено много се разтревожиха, но едва ли им минаваха през ума нещата, който атакуваха безмилостно моя. Чувствах се толкова безпомощен, колкото никога до сега. Савата се опитваше да ме успокоява, че не е станало кой знае какво, случвали се тия работи, взе да ми разправя как преди време в Гърция си забравил подобна чантичка на една крайпътна чешма и за късмет му останал паспорта в задния джоб та успял да се прибере.
            Тръгнахме да се връщаме и хем беше изкачване аз ходех безумно бързо. По едно време Савата изохка: 
            -         Тихо, спри малко, че ме заболя далака. Оффф...
        Вече мина 21:00 и се стъмни. Включих челника и пак стана ден. Върнахме се безрезултатно в хижата обратно към 21:30. Иван беше се окъпал и хапнал, намерих го в стаята да почива. Адреналинът започна да преминава, умората ме връхлетя като торнадо и ме втресе от веднъж. Треперех целия като лист и с 300 зора успях да си налея вода в канчето и да пусна вътре 2 упсарина. Изпих ги на екс и почти мигновено втрисането ме отпусна. Седнах на леглото и забих празен поглед в пода. Нямах никаква, ама абсолютно никаква идея какво да правя. Всичко бях премислил, за всичко се бях подготвил, но пред такава ситуация бях абсолютно безпомощен. Не можех, не исках да повярвам, че такава тъпотия може да ми провали прехода. Тази дума направо ми кънтеше в ушите – “провал, провал, провал”... Категоричен бях, че спра ли сега за подобно нещо, когато съм го минал почти половината и съм в перфектна форма, трети път няма да го тръгна. Изпадах в крайности и фатализъм като например, че явно има основателна причина да не го мина този преход или, че кой знае какво нещастие ме е чакало напред за да ми се случи това и да трябва да спра...
           Иван се опитваше да ми дава кураж, но аз инстинктивно бях издигнал нещо като защитна стена около себе си и не можех да се съглася или разбера какво ми говори. Най-точната дума беше, че не можех да се примиря с поражението, защото го приемах точно така.
       Наближаваше 22:00 и започнах да усещам глад. Успях някак си да се успокоя и реших, че трябва да хапна, но преди това да взема един горещ душ. Банята ми дойде добре, вечерята още по-добре. Да, ама вечерята трябва да се плаща. Добре, че беше Савата да ме почерпи. Седяхме до доста късно с него, някъде след полунощ. Междувременно хижарите ми дадоха лаптопа си да вляза в нета и да намеря телефоните на Дерменка, Орлово гнездо и Козя стена, на Ехо го имах от Иван. Свързах се с всички без Козя стена, обясних какво ми се е случило и питах дали някой не е оставил нещата. Парите майната им, тях ги бях отписал, но се надявах ако някой е намерил чантичката да върне поне документите. За съжаление на нито една от хижите нямаха информация. Хижарката на Добрила ме посъветва да се върна и да си оставя телефонния номер и имената, ако някой остави нещата то непременно ще ми се обадят. Естествено първо й дадох данните на нея. Освен това пуснах и тема със зов за помощ в планинарския форум с координатите си. Търсех да се хвана за всяка възможност като удавник за сламка.
          Савата ме съветваше да не спирам с прехода, да се видя утре с нашите на Беклемето за да ми дадат пари и да продължавам. После като съм стигнел населено място по маршрута с РПУ (а това беше единствено Котел) да се отбия в участъка и да обявя документите си за изгубени, при което те щели да ми издадат временен документ за самоличност. Утрешния ден нямаше възможност да свърша каквото и да е например в Сопот, защото какъв “по-подходящ” момент има човек да си загуби всичките документи по билото на Балкана в ... петък вечер. Той искаше да знае какво решавам, за да си прави сметка за утре до къде да ходи и дали ще ходим заедно или сам. Не можах да му дам отговор. Разделихме се към 1 без нещо. Прибрах се в стаята, Иван спеше дълбоко. Легнах и аз, но сън нямаше как да ме хване. В ушите си чувах как цялата ми глава пуслира и ме обливаха не топли, а направо горещи вълни. Опитвах какви ли не похвати сам да си въздействам на психиката, да се самонавивам, че нищо кой знае какво не е станало. Този преход просто трябваше да го направя. Мечтаех за него толкова време. Едва ли не унизен се чувствах, ако се откажа сега, на такъв етап за такова нещо. Слушал бях много такива истории, никой не е загинал от малко бюрокрация. Но въпреки това, не можех да се пречупя и да подмина просто така загубата на целия ми светски живот изразен в пластмасови картички и особено ключовете и документите на моето ///М3. Дори си представях как някой слиза в гаража ми и си го откарва като свое. След часове на неспокойно въртене в леглото или съзерцаване на тавана в тъмното реших, че на сутринта тръгвам по тъмно обратно към х.Ехо. Ако това ми се беше случило в града или в кое да е населено място нямаше да се двоумя какво да правя. Но тук съм в сърцето на Балкана, тук всичко се случва с основателна причина. Тук хората стават по-истински дори и в ежедневния живот да ходят с фалшиви маски. Силно се надявах, ако някой ми намери нещата да ги остави в първата хижа в този участък. А и не на последно място не ме напускаше надеждата, че мога и сам да я намера проклетата чантичка като съвсем ясно съзнавах каква е вероятността за това – търсех не игла, а микроб в купа сено. И така, след трудната сутрин и зареждащата среща на обяд сега направо бях в поза партер, без никакъв шанс да се защитя. Изкарах една почти безсънна нощ.

 
 


 



Няма коментари:

Публикуване на коментар