неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 5: Релаксиращ преход до края на Западния Балкан



         Както подсказва подзаглавието петият ден беше направо ден за релакс в сравнение с предните два. Решението ми да разбия на две прехода от Зла поляна до х.Кашана се оказа много правилно. Първо и най-важно избягнах свирепата буря, която вилня над половин час, докато аз се обръщах от едната кълка на другата в топлото легло в х.Чавдар и второ възстанових силите след минаването на почти 80км за два дни при оскъдица на сън и нагла стачка от страна на стомаха ми. Изостанах един ден от първоначалния си план, но това го приемах преди всичко като инвестиция за предстоящите етапи и тя се отплати напълно. Все пак бях тръгнал на маратон, а не на спринт и постоянно трябваше да си правя сметка на силите и да ги планирам поне един ден напред. Нещо като в шаха – да мислиш няколко хода напред. Бях още твърде далеч от крайната цел и напред имаше прекалено много неизвестни за да играя хазартно и да поемам неоправдани рискове точно сега.
         За този ден планирах кратък, близо 15-километров преход до х.Кашана, която се намира за прохода Златица-Етрополе – границата между Западна и Средна Стара планина. За това имаше няколко причини. Първо след Кашана нямаше друга хижа по маршрута, която да е постижима в рамките на деня, х. Ехо беше твърде далеч, а другите хижи по пътя (Момина поляна, Свищиплаз, Паскал, Бенковски, Вежен) бяха далеч от билото и все в ниското, т.е. трябваше да жертвам извоюваната с пот на челото височина, която на следващия ден трябваше да катеря на ново. Изобщо тези хижи в тази част на Балкана ги разглеждах единствено като запасни “летища” в случай на гръмотевична опасност, при която задължително трябва да бягам от билото или не дай си Боже се наложи да прекратя прехода. Стриктно се придържах към неписаното правило, че на К-Е всяко слизане от билото се наказва и до това трябва да се прибягва само в краен случай. Очаквах преходът до Кашана да ми отнеме около 4 часа, за това не бързах да ставам. За това бях изключил и алармата на телефона, ееех че е кеф да се излежаваш до къснооо... Събудих се в 8:00, но станах към 10:30. Реших да обядвам и тогава да тръгна. За този ден прогнозата вещаеше времето да е ветровито, но слънчево и гръмотевици въобще не бяха вероятни.
         Чух гласове от терасата на хижата и все пак реших да се излюпя и да видя какво става или както обичам да казвам “да раздам някой чалъм”J Излизам навън и какво да видя – Иван, който срещнах с дъщеря му на Пробойница първата вечер да закусва и хижарят му правеше компания. Той каза тогава, че на Витиня ще спрат за един ден да се приберат до София, защото синът му ставал на 7 годинки. Та тази сутрин жена му го беше докарала рано до Витиня, но сам – дъщеря му е получила проблеми с краката и е имала нужда от възстановяване. Планираха да се присъедини пак към него към  Бузлуджа. Той беше стигнал за около 4 ч и половина до тук от Витиня с мокри крака след като е минал през росния от бурята пущинак, който здраво ме надра предния ден. За този ден той си беше поставил цел до х.Свищиплаз, която аз си мислех, че не работи, но той се обади на публикувания в нета телефон и се оказа, че не само работи, но и храна могат да осигурят. Тя се намира на южния склон под едноименния връх, но е встрани от маршрута К-Е и не ми взлизаше в сметките. Та Ванката хапна и тръгна да си гони целта за деня, аз пък се върнах в стаята при вълшебното легло и отново заех хоризонтално положение. Станах на обяд и хапнах от моята си храна, апетит за радост се намираше. Обадих се на телефона на х.Кашана, хижарят Станислав е от Етрополе и ходи там всяка вечер да храни кучето и храна осигурява само по заявка. Предупредих към колко часа очаквам да съм там и си поръчах да ми вземе нещо за хапване. Друго си е топлата храна. Той каза, че няма да може да е там преди 18:30-19:00, ако ме устройва. Намах проблем с това, тъкмо щях да имам достъчно време да обядвам и да улегне храната малко.
          По едно време в хижата дойдоха кметицата на Буново с двама полицаи, бяха ходили нагоре по билото да проверят някакви, които риели нещо по планината с булдозер без да имат право. Появи се и титулярният хижар Иво, който тъкмо се връщаше от лятна отпуска край морето. Като чу на къде съм тръгнал каза с полушеговит тон: 
           -    Минал си се. Не си заслужава да биеш толкова път до това море, сега тъкмо тръгват да излизат водораслите – отврат! 
               -    Ще го преживея някак. А и за мен крайната цел не е толкова важна, колкото пътят до нея – отвърнах аз. 
                -     Е, то с всичко е така в живота – намигна той, след като с две думи стигнахме до съгласие.
          И така, към 13:30 си бях събрал сергията, всички видове батерии заредени на макс, разплатих се с любезните ми домакини и напуснах х.Чавдар в отлично настроение. Там очакваха пълна къща уикенда, когато щеше да идва някаква група от София със сериозен реквизит и да правят някакви възстановки от Априлското възстание или от Руско-турската война, не разбрах точно. Би било интересно да се види, но кой за каквото е учил, както казва вуйчо ми, а в конкретния ден аз съм “учил” да се върна на последната част от Западно-старопланинското било. 
          Предния ден почти не бях снимал, за това реших малко да наваксам и в това. Сетих се в последния момент да снимам хижа Чавдар на тръгване:
           След нея ме чакаше изкачване към острия вр.Баба като преди това се минава през паметника на загиналите руски войници предвождани от ген.Дендевил, измръзнали в снежна буря в нощта на 27-ми срещу 28-ми декември 1877г при преминаване на Балкана. 841 войници и 18 офицери бе прибрал в ледената си прегръдка Балканът тогава за една нощ. Поклон!
         Самият вр.Баба се подсича от юг по макадамен път, който подсича също така и върховете Мара Гидия и Мургана. Преди да отмина вр.Баба се обърнах назад да си взема довиждане със софийското поле, това беше последното място, откъдето се виждаше София, макар и потънала в мараня:
 Тези приятели бяха често срещана гледка по цялото високо било на Балкана:
           Винаги ме оглеждаха с любопитство, но бягаха, когато ги наближавах. Така наречените полудиви коне пасат на стада от 10 до към 30 броя, като винаги жребецът беше само един и във всяко стадо имаше по много малки, може би тазгодишни кончета.

         Минавайки покрай една постройка с антени, която на GPS-а ми е обозначена като поделение, той направо се шашна. От силното електромагнитно поле първо загуби сигнал от спътниците и после картата взе да се върти през 180 градуса – едва ли не като компаса в Бермудския триъгълник. Побързах да отмина въпросното място, че и за живите твари подобни лъчения не са особено полезни.
           На север от билото икономическите интереси дълбаят ли дълбаят планината, рудник Елаците:
            На юг пък Средна гора е заформила пътека от кумулуси като от учебник по метеорология за парапланериста или както казва моят инструктор в летенето Ники Йотов – като декор от парапланеристки порнофилм:
            В подножието на вр.Мургана пък някой беше намерил за целесъобразно да сложи един кемпер. Къде по-подходящо място от това, си помислих аз:
           Точно преди спускането при подсичането на вр.Мургана се откри прекрасна гледка към главното било с исполина вр.Вежен на най-заден план. Това беше целта за утрешния ден:

                До Златишкия проход следваше само спускане, основно по макадам и след това близо до един паметник по пътека, отклоняваща се вляво. Самият проход почти не се използва поради лошата настилка, но се явява най-пряката връзка между северна и южна България, което е и исторически доказано – бил е основната пътна артерия през Балкана по римско време. Хижата се намира на най-високата му точка, до самия път. Там пристигнах малко преди 18:00 като видях, че има спрян джип отпред, значи хижарят Станислав вече е тук. Тъкмо се запътих да влизам, когато изпод джипа се излюпи този приятел, пазачът на хижата Руди. Само ме подуши, след което седна в мен обърнал задните си части, което в кучешкия маниер е знак на оказване на върховно доверие.  
-         Охоо, така ли пазиш хижата, бе приятел? Даже и саламче няма нужда да ти дават. 
         
            Power”-ът обаче му идваше като беше вързан на веригата. Тогава се държеше като пръв братовчед на Баскервилското куче.
              Хижарят ме чу като се заигравах с кучето и излезе от хижата. Заведе ме към бунгалото да се настаня като каза, че преди малко пристигнал мой познат. Само двамата сме били и затова ни е настанил всеки сам в стая. Много се изненадах от това и се чудех кой ли може да е това и какво да видя – Иван! Не беше успял да стигне до х.Свищиплаз, попаднал на “пътека” минаваща през плътна стена от къпини и след няколко телефонни разговора с хижаря на Свищиплаз, който го уверявал, че това е пътеката за хижата му беше писнало и се върнал на Кашана. Беше меко казано възмутен от по думите му безхаберното отношение на свищиплазкия хижар.
           В х.Кашана обаче нямаше ток, само от един бензинов генератор, който Станислав пусна, докато вечеряхме и малко след това, докато легнем. Стаята обаче беше уютна, имаше и баня с течаща вода, но студена поради липсата на ток. Това не ме сбърка грам и се изкъпах. Не бях изморен въобще от днешния кратък преход, но все пак си легнах за да дишат пукнатите пришки по краката ми, а и да събирам сили за следващия ден, когато предстоеше един от най-дългите и трудни етапи до х.Ехо. Слязохме двамата с Иван до столовата в уреченото време, Станислав ни беше направил по една салата и сипал по една домашна ракия – да се почувстваш човек! Хапнахме, поговорихме си на теми най-различни – от незавидното положение на хижите и липсата на  политика за тях от страна на БТС до спортни теми. Иван е бивш лекоатлет (скок на височина), бил е съученик с волейболния треньор Радостин Стойчев. По-голям е от мен с 10 години. Станислав пък е бил треньор по волейбол в силната някога етрополска школа. Той е някъде около 50-те.
           Проведохме едно кратко съвещание с Иван за следващия ден, така и така се засякохме и се оказа, че и на двамата целта ни беше хижа Ехо. Не ни трябваше много да му мислим за да си стиснем ръцете да ходим заедно. Движехме се с едно темпо и си паснахме много като характери, нещо много важно в такова начинание. Та тук, на х.Кашана приключи частта от прехода, през която вървях сам. Пет дни и близо 150км зад гърба ми, от Ком до Кашана, цяла Западна Стара планина, извървяни абсолютно сам – не беше кой знае какво си помислих. Значи бих могъл и целия сам да го мина, но къде-къде по-добре беше с компания и то добра.
         Обадих се на нашите и на Ники Бацов да докладвам за прогреса. С Павката не можах да се свържа, той втората вечер беше спал по пейките под навеса на х.Лескова. Легнахме си малко преди 22:00, на другата сутрин предвиждахме ставане в 5:00 като щеше да ни чака топла закуска с чай. Предстоеше един мноого дълъг ден..

 


Няма коментари:

Публикуване на коментар