Алармата се
раззвъня в 4:30 и както никога станах много бодър. Навън си беше още дълбока
нощ. Докато се оправях реших да погледна през прозореца какво вещае утрото, при
което Павката каза:
-
Спря.
-
Кое?
-
Как кое,
бурята.
-
А? –
гледах умно аз – Каква буря?
Той ме погледна неразбиращо и допълни:
-
Буря
вилня цяла нощ с проливен дъжд, силен вятър, който набиваше дъжда в прозореца и
много светкавици.
-
А стига,
бе... Честна дума, нищо подобно не съм усетил, явно съм спал адски дълбоко...
И двамата се
чудихме как е възможно да спя толкова непробудно, че да не чуя нощната стихия,
но беше факт. Това беше добър признак, явно съм в добра кондиция щом съм спал
толкова здраво. Откровено бързахме, защото днес ни предстоеше най-дългият
преход до момента и като знам, че той започва през легендарната Темна гора и то
в мрачна нощ след буря исках да имаме максимален резерв от време. Някъде към
5:15 излязохме от хижата. Челниците веднага бяха включени и поехме по черния
път, наскоро прекаран от дървосекачите, който ни спести не малък участък и
време, както и качването на вр.Чумерна. Утрото беше хладно и влажно, но тихо.
Чуваха се само падащите капки от листата на дърветата. Пътят, по който вървяхме
беше единственото, което можехме да видим от светлината на челниците, а и в
момента само той ни интересуваше. В ляво и дясно от него – стена от букови
дървета. Бре темна, темна е тази гора, ама чак пък толкова, си помислих.
Слизахме по стръмния път без да говорим, тишината беше направо некомфортна.
Тъкмо време за Легендата за Темната гора, цитирана от пътеписа на Павел
Делирадев от 1933г, първото документирано минаване на К-Е:
...
“ -
Четири свойски деца: братче и сестриче и роднински момченце и момиченце от
съседното селце Трашли (еленско) преди две години дошли в Темна-гора за ягоди.
Към обяд ги видяла селянка от тяхното село и ги повикала да си вървят заедно,
защото започвал дъжд да вали и мъгли да падат. А зла е Темна-гора. Жената си
спомня, че преди години едно момляче бе се загубило из нея и към десетия ден го
намерили в безумие от глад и страдания.
Децата
тръгнали напред, но съблазнителните плодове ги подмамват и те неусетно се
отбили от пътя и увлекли по красивичките и вкусни ягоди. В това време жената ги
изпреварила в бързината си да ги настигне по-скоро. От своя страна и децата
изчакват да ги “хокне” стрина им. А тя не идва. Излизват пак на пътечката, но
вместо към селото си тръгват обратно. Мъгли, проливен дъжд и нощен мрак
обхващат в ноктите си обезумелите дечица. На другия ден говедар дочул в един от
доловете детски писък, спуснал се нататък, ала нищо не могъл да открие и
помислил, че му се е престорило нещо.
От дома
на изгубените деца се надига голям смут, който обхваща всички околни колибари.
Големи групи мъже и жени тръгват да дирят децата. А дъждът не спира. И не
спира! Диренето продължава ден-два-три. Никакви следи, ни помен от децата. Към
20-тия ден двама случайни пътници турци по тежкия лъх открили на десетина
крачки от пътечката труповете на измрелите дечица. Малкото момченце паднало на
очите си и така издъхнало. Сестричето му си съблякло дрешката, метнало я върху
братчето си да го стопли и самò паднало на няколко крачки и издъхнало. На около
десетина крачки лежали полуразложените телца и на другите деца, загинали като
пиленца.
Как груба
и немилостива се е показала към милите планинчета нашата Темна-гора!- приключих
разказа си и се помъчих да заспя. Но дълго не можах да склопя очи, въпреки
пословичната ми способност да захърквам веднага, щом като сложа глава. Като че
ли сенките на дечицата витаеха из горската глухиня...”
...
Тази легенда
датира от повече от 80 години, но все още звучи покъртително. Темната гора
представлява може би най-големия буков горски масив в Балкана с ниски върхове и
долове един с друг приличащи си като близнаци. Ние вървим по маркирана и добре
утъпкана пътека, но дори и днес кривне ли от нея човек, е ли пък само малко
дете – в лошо време съдбата му не би била по-различна. Истинското олицетворение
на тилилейска гора. Сетих се да снимам в нея чак като се развидели:
Маркираната
пътека К-Е е направо като магистрала в сравнение с това, което си личеше
встрани и особено по-надалеч по склоновете на околните върхове. Но въпреки това
усещането, че сме в сърцето на най-дивата част на Балкана беше осезаемо. Даже
на едно място и ние при все, че сме двама и то с всеки с GPS се усетихме, че нещо не е наред. Както си
слизаше пътеката маркировката правеше рязък завой на дясно, докато ние си
продължихме да слизаме направо. Минахме 100-ина метра може би, докато се
усетим, че вървим по “пътека”, по която не е стъпвал човешки крак неизвестно от
кога. Макар, че маркировката в Темната гора е отлична там е задължителна
абсолютна концентрация и постоянно внимание. Което по принцип може да се каже,
че важи за целия преход, но там с особена тежест.
И така,
уверено напредваме из дебрите на Темната гора като както ни предупреди хижарят
на Чумерна, на 10-тия километър се пресича макадамен път. Според думите му на
около 150м на дясно по пътя на един завой, ниско в дерето имало извор, който
никога не пресъхвал. На въпросния път спряхме да закусим, като същевременно
започна да ръми и облякохме дъждобраните. Изворът го намерихме и наистина имаше
вода.
Дъждецът
продължи леко да ромоли по листата на буките, но не беше нещо, с което трябваше
да се съобразяваме. Крачката ни спореше, почти само слизахме като лекият дъжд
съвсем логично доведе и мъгла. Ако не друго поне не ходим в жега, защото вече
сме около и под 1000м н.в. и един 40-градусов пек в този безводен район нямаше
да е много приятно преживяване.
Може би на
по-малко от час от историческата Агликина поляна станахме свидетели на
интересен театър изнесен ни от семейство глигани. Слизахме по пътеката в
гората, като тя описваше нещо ка S-крива
първо с ляв и после с десен завой като точно от въшната страна на десния завой
имаше малко старо сечище, където сега израстваха млади буки все още под формата
на храсталак. И както си вървим и си говорим какво да видим – от храсталака
излизат и пресичат пътеката в тръст две много яки прасета. Ние моментално
спряхме на място. Противно на всички схващания и поверия за мечките, не те са
най-голямата опасност откъм диви животни по нашите земи. Това са дивите
прасета. Глиганът и мечката го заобикаля, разярено диво прасе е най-опасното,
на което може да се налети в нашите гори. И не знам нарочно ли се крият
фактите, но всяка година има много сериозно пострадали ловци и убити ловни
кучета при нападение от диво прасе. Срещата с подобно животно е като челен удар
с товарен влак. Докато мечка да се е
случило да нападне човек веднъж на 20 години, но се раздухва до небесата.
Нейният инстинкт я кара да бяга от човека, чуе ли или подуши ли отдалеч човешко
присъствие бяга дори да е в ареала си. Мечката напада само при самозащита, ако
й налети човек без да го е усетила и ако има малки. Докато глиганът е
непредвидим – може и да побегне, може и да нападне, а може и нищо да не
направи. Ако искаш с камъни и цепеници го замеряй може и да не ти обърне
внимание. И докато срещу мечка може да се използват разни спрейове, то срещу
глигани като тези, които срещнахме стане ли нужда спасението е само в мощна пушка
с бренеке или скоростно катерене на някое здраво дърво. Пушка ние естествено
нямахме, буките с този гладък ствол не бяха най-удачният вариант за катерене,
за това ние заехме изчаквателна позиция да видим какво ще предприемат свинете.
Всичко се разви за броени секунди – спряха се едновременно на около 30-40м пред
нас насред пътеката, по която трябваше да минем, обърнаха се едновременно към
нас за около секунда, след което това, което беше по-назад се шмугна обратно в
буковия храсталак, а първото побягна наляво през пътеката и се спусна в дола.
Започнахме да вдигаме врява – да викаме и да удряме щеките една в друга и
полека заслизахме по пътеката. Откъм дола, в който слезе първото прасе се
разнасяха звуци като от мощна батална сцена все едно танк се окопаваше –
грухтене, блъскане на дънери и трошене на клони. Нас обаче живо ни интересуваше
какво се случва в храсталака, където се върна второто прасе, защото ние трябва
да минем точно покрай него. Не знаехме дали няма и други прасета там и макар,
че те не са животни, които биха устроили засада мястото беше идеално за това.
Ако една от тия хали реши да ни погне, докато минаваме покрай храстите ефектът
ще е като среща на топката с кеглите за боулинг. Не ми се става кегла, точно
сега.. И ето, че се разкри ключът от бараката – докато ние се приближавахме на
пръсти към храстите, а онзи свин си продължаваше да безчинства в дола между две
от буковите храстчета се шмугна бягайки от нас едно малко раирано прасенце,
след него веднага второ и трето и четвърто, че и пето! Малките се изнизаха по
терлици както се казва, свинята, която се върна за тях не издаваше признаци на
присъствие. А онази първата продължаваше да вдига олелия до небето, да не копае
тунел под Балкана, си помислих. Продължихме покрай храстите, подминахме ги,
като онзи грухтящия в дола от ляво си продължаваше с джангъра, но нашето
внимание беше съсредоточено в дясно от пътеката, защото се чуваше, че нещо
върви в шубрака успоредно на нас. Отново се развикахме и открито заплашихме
заблудилата се свиня и поколението й с барбекю, при което чухме как шумът от
бягащият глиган се отдалечаваше. Та така станахме свидетели на класическа сцена
на родителски инстинкт при стадните животни при надвиснала опасност – отвличане
на вниманието от потомството. Едната свиня не само, че не бягаше ами нарочно
вдигаше шум на едно място в противоположна посока от мястото, където се крият
малките, а втората се върна към тях и тихомълком ги преведе в сигурна посока.
Тази дива
среща насред мъглата в Темната гора вдигна градуса на емоциите, че бяхме се
поумърлушили от монотонност. След това се разговорихме на разни странични теми
като си спомням, че може би повече от час разказвах на Павката за авиационните
симулатори, с което не усетихме как в мъглата се озовахме на историческата
Агликина поляна:
Там от
скоро, може би тази или миналата година има издигнат и параклис:
От Агликина
поляна по асфалтов път може би за около 20 минути стигнахме до прохода Вратник.
С това условно сложихме край на Средна Стара планина и навлизахме в Източна. Това
стана в 12:30, т.е. от х.Чумерна до пр.Вратник ни бяха нужни 7 часа:
Зад мен се
вижда пътят, по който излязохме на прохода от към Агликина поляна, а това
заведение за съжаление не работеше. Беше тъкмо време за обяд, а и бяхме гладни.
От другата страна на пътя имеше нещо като хижа, също затворена, но поне там
имаше маса със столове отвън. Не че не сме яли до сега, където ни падне, но
нали уж стигнахме някаква “цивилизация”. Хапнахме от това, което носехме от
предната сутрин от Хаинбоаз. Аз си направих разчет, че ще изям половината сега,
а другата половина да ми остане за вечеря. Не си правех илюзии, че ще стигнем
Котел по нормално време, когато да намерим работещ ресторант и даже не мислех и
въобще да стигаме до града днес. Целта ни беше един заслон, малко преди Котел
както ми го обясни Митака. Те са имали уговорка с познати да ги вземат откъм
стария път за Кипилово, докато ние трябваше да минем през вилната зона на
Котел, т.е. откъм вр.Разбойна. Т.е. за храната за днес може и по-малко да се
пести, защото най-късно утре щяхме да сме в Котел и да попълним провизиите.
След като
хапнахме не се бавихме много. Бяхме свежи, а и ни чакаше още много път. Покрай
тази хижа, на която обядвахме имаше маркировка в странна посока, очевидно доста
стара. Доверихме се на GPS-а и
тръгнахме по асфалтовия път. По него ни разминаха с бясна скорост на няколко
пъти лимузини с тъмни стъкла и камиони, явно горската мафия. По асфалта
вървахме може би към 2 километра, след което пътеката с маркировката се
отклониха вляво. До заслон Вратник, който за разлика от другите подобни
постройки не беше изоставен, а беше превърнат в обор (без коментар...) вървяхме
през смесена гора, от която най-запомнящото се беше мъглата:
Самият
заслон ни се падна леко вдясно като излязохме от гората, но като бях гледал
снимки и чел коментари от Митака, който беше минал от там пролетта ми се отщя
да видя на какво прилича и го отминахме. Между другото в първоначалния ми план
днешната отсечка я бях разделил на два – от х.Чумерна до засл.Вратник и от тук
до Котел. Но както казваше колоритният ми ирландски инструктор от курса за Boeing 737 Next Generation - “Първата жертва във всяко начинание е
планът.” Малко преди заслона мъглата можеше да се реже с нож:
След
засл.Вратник продължихме да слизаме в безкрайните букови гори като със
слизането мъглите постепенно се вдигнаха. Прочутата Делирадева бука:
Влажното
време беше изкарало изключително редкия дъждовник насред пътеката:
Постепенно
буките се смесиха с виреещи по на ниско дървета, като гората се редуваше с
малки поляни и високи папрати – признак, че сме слезли доста ниско над морското
ниво. Към 17:30 т.е. 12 часа след тръгването от х.Чумерна гората накрая свърши
и излязохме в голо поле юго-западно от Котленска планина. Победоносно вдигане
на щеките след като излязохме сухи в прекия и преносния смисъл от Темната гора
и мъглите около Вратник:
Според
GPS-a до Котел ни оставаха към 17км. След излизането от
гората пътят стана тревист като изобщо липсваше каквато и да е маркировка. В
голите полета на К-Е маркировката по правило е колова, но в този участък са
останали само каменните фундаменти, металните колове отдавна са заминали “по
направление”. Чел съм в не един пътепис за загуба на ориентировка в този район
преди Котел, но GPS-ът си каза тежката дума. Водеше ни абсолютно точно
през полето като поддържахме и много добра скорост. Спирахме тук-там за кратко
само по такива поводи:
Къпините
бяха вълшебни. Разваляха дисциплината, но в ден като днешния можехме да си го
позволим. След като вървяхме право на изток пътят зави на север-североизток към
Котленска планина. Още на първото хълмче се появиха и коловете от зимната
маркировка. Взехме решение да спрем малко след 20:00, докато още е светло и да
вечеряме насред пътя, след което да продължим до където успеем, минимум до
заслона преди Котел, който се надявах да открия по описанията на Митака.
Небивалата суша е оставила трайни следи:
Изпращаме
залеза от Котленска планина:
Скоро след
тази снимка спряхме да вечеряме насред пътя, както и да се обадим вкъщи.
Събрахме бивака към 20:30 и продължихме. Пътеката зави наляво през млада борова
гора, като си личеше скорошна маркировка. Имаше не малко нападали дървета по
нея, което ни позабави, но от тук нататък с това се очертаваше често да се
слбъскваме, така че трябваше да свикваме. Или по-точно просто да минем през
препятсвията, каквито и да са те, колкото и да ни струва. Целта оправдава
средствата.. Започнахме да катерим към вр. Разбойна като ни оставаха към 5-6км
до Котел по GPS и
отново влязохме в добре познатата ни букова гора. Там вече естествена светлина
почти не остана и челниците влязоха в употреба, както и на тръгване от Чумерна
сутринта. Освен нашата червена маркировка имаше и една жълта, която според
табелите трябваше да е път на четата на Раковски. На около 3,5км до Котел
пътеката ни изведе на черен път, който започна да слиза. Минаваше вече 21:30 и
съвсем естествено бяхме много уморени след повече от 45км изминати и 16 часа
ходене. И изведнъж, както ходех и осветявах с мощния челник околностите на пътя
светлината падна върху отворен каменен заслон с камина и пейки.
-
Това ще
да е нашият подслон за тази вечер, Павка.
За всеки
случай звъннах на Митака (който вече си беше вкъщи в Сливен, успешно завършил
прехода) да ми потвърди това ли е мястото, за което ми говореше преди 2 дни.
Оказа се, че е то – заслон Набожното дърво, като на около 30м от него по
пътечка се стигаше и до едноименна чешма, която въпреки, че беше с намалял
дебит не беше пресъхнала. Заслонът беше отворен
т.е. без врати и прозорци, но поне имахме солиден покрив над главите си
и място къде да си опънем шалтетата и чувалите. Какво повече ни трябва?! С две
думи разпределихме кой къде да спи, аз избрах бетонната плоча до камината,
Павката зае една от масите. Поради това, че бяхме вечеряли не се бавихме много
преди да легнем. Измихме се на чешмата, по два упсарина и айде в хоризонтално
положение. Нощта беше хладна за това си облякох якето и панталона ветровка и се
мушнах в чувала. Въпреки, че беше прилично твърдо спах сравнително добре. Но
дори и да не бях утрешният ден щеше да поправи това..
Пххтс
ОтговорИзтриване