неделя, 2 декември 2012 г.

Ден 13: Първа среща с истински пущинак след гара Кръстец и домашен уют на Хаинбоаз



          Този ден целта е х.Предела на Прохода на Републиката, 37км по GPS. Предстоеше почти само слизане. Станахме към 5:30 и към 6:00 бяхме на път, който започна с леко изкачване по пътя за чинията и на забранителната бариера пътеката ни зави на изток в посока ветрогенераторния парк на вр.Бедек. Минахме през него под зоркия поглед на гледащата лошо охрана. Енергийната мафия не си поплюва, ми мина през ума. Пътят до края на комплекса с вятърните турбини беше единственото изкачване за деня. Освен по макадамен път се вървеше и по колова зимна маркировка. Посрещаме изгрева на вр. Бедек със затворената х.Младост:
     От Бедек започна стръмничко слизане по път към х.Българка. Спряхме за закуска на една чешма с кът за отдих. Малко след това стигнахме до един кръстопът, където настъпи леко объркване. Пътят се разделяше наляво и дясно, а GPS-ът чертаеше маршрут право напред, където беше на пръв поглед непроходим пущинак от храсталаци, коприва и малки дръвчета. Решихме да поемем по трака на GPS-а и се забихме в трънаците като наистина маркировката беше там. И така след малко лутане излязохме на същия черен път по два пъти по-къс път, който обаче изминахме за 3 пъти по-дълго време. Но пък ще кажеш вървяхме по маркировката, като както показа реалността ние бяхме първите да минат по нея в този участък за доста дълъг период от време.
         След този първи сблъсък с проблемните участъци от К-Е пък следваше перфектен път до самата хижа Българка. Награда за страданията, си помислих, само дето много лесно можеше да си ги спестим.
         Хижа Българка също знаех, че не работи, но за това пък мравките около нея надминаха всички очаквания:

           Това е най-големият мравуняк, който някога съм виждал. Направо цяла мравчена Вселена. Не се задържах много след снимката, защото граничарите на този мегаполис ме налазиха с не особено дружелюбни намерения. Мравунякът беше точно преди х.Българка, след нея пътят продължи до един кръстопът, където ни застигнаха с гръм и трясък двама моторджий с ендуро-та. Единият само ни удостои с бегъл поглед като намали до нас, другият ни размина като експрес малка гара с пълна газ. От там поехме по тясна пътека в посока гара Кръстец по поречието на пресъхналата р. Поповска. На края на пътеката, преди да излезем на асфалтовия път стигнахме до рудник Лев – първият рудник в България, открит през 1863г:
          Някогашното предприятие сега има доста призрачен вид, след като видимо е изоставено от години. А си личи, че някога тук е кипял живот.
      Точно по обяд стигнахме и жп гарата. От тук минават влакове за Трявна, в разписанието ги преброих 7 на брой за целия ден. Самата гара също беше пуста, само една въз хърбава кучка ни наобиколи след като Павката извади някакви пастети да хапне. Беше доста горещо, а и както показва този интересен знак на стената на гарата бяхме доста ниско:

         Иван ми обясни преди 2 дни, че има някаква особеност къде да се намери чешма около гара Кръстец, но не запомних точно указанията. А и се оказа, че няма покритие телефона. Все пак се появи една жп служителка и като я питах за вода тя направо предложи да ни налее шишетата някъде от вътре в служебните им помещения. Предупреди ни, че водата не е много хубава, но става за пиене. Не стояхме дълго на гарата, чакаше ни не малко път:
        От гара Кръстец следваще първо едно изкачване в смесена гора, след което се излезе на по-равно било, което лека-полека започна да загатва какво предстои:
       Стигнахме до едно разклонение наляво, което носеше името “Вело маршрут”, но го подминахме, защото и маркировката и GPS-ът сочеха напред. По-късно като се чух с Митака, той ме предупреди да не минаваме по “царския” път, а да хванем вело алеята, но това беше вечерта, след като вече бяхме “изсърбали” трънливата попара в дерето на пресъхналата Радова река.
       Пътеката започна да се стеснява все повече и повече, глогът и шипките да се сгъстяват, но за сметка на това пък изобилстваше от маркировка и указателни табели, които обаче бяха надлежно скрити в шубрака:

         Преминахме през един участък може би около километър, километър и нещо, който си беше истинско бедствие – нападали и потрошени дървета, трънаци от глог и шипка, коприва и каква ли още не флора с двойна употреба. В един момент пътеката просто изчезна и тогава тръгнахме направо по коритото на пресъхналата река, там поне се вървеше макар и по камъни. Този участък се нарежда на второ място след Байряка преди Ришкия проход по проблемност. За съжаление никой не се наема да го разчисти и групите просто го заобикалят по въпросният велосипеден обход. Но все пак ние го минахме с цената на доста поиздрани части от краката, ръцете и екипировката. 
       След това пътеката стана далеч по-човешка и спряхме да похапнем:

     Като се чухме последния път с Иван той каза, че на Хаинбоаз няма хижа. Знаех, че хижа Предела е точно там и бях сигурен, че се е объркал. За всеки случай реших да я проверя и извадих листчето с номерата на хижите. Звъннах и се оказа, че не само, че е там и работи ами и баня и храна има колкото искаш. Предупредих да ни очакват след около 3 часа и тръгнахме с бодра крачка. Добре е като знаеш, че в крайната цел те чака гореща баня и разнообразна храна.
       Този ден го даваха с вероятност за дъжд и аз заглеждах подозрително някой по-тъмен купест облак, но до момента дъждът се въздържаше. Тъкмо предстоеше да излезем на една поляна и заваля. Облакът беше малък и едва ли ставаше дума за повече от 15-ина минути за това решихме да го изчакаме да се извали. Спряхме насред пътеката в края на гората като се скрихме под дърветата. Дъждът обаче започна да минава през листата и се наложи да вадим дъждобраните. Направихме си по едно импровизирано иглу, Павката под неговия заслон:

         Дъждът отмина и пак напече. Предстоеше ни минаване през поляни и си сложихме гетите за да не се намокрим. До х.Грамадлива ни предстоеше слизане като първо минахме през едноименната ски база, в която с интерес забелязахме една къщичка с табелка „Културно-масов отдел”. Забавно ни стана и от тази табела:
          Х. Грамадлива не работи, както и очаквах, но имаше вид, че се използва. Там видяхме може би най-подробното информационно табло за К-Е по целия маршрут:

      След Грамадлива, за около 15мин по стръмно слизаме стигнахме до х.Химик. Не знам кой я стопанисва тази хижа, но определно буди съмнение с невероятния си лукс, до който е ремонтирана. Направо трудно може да се оприличи на планинска хижа с тези облицовки, дограми, воден шадраван с басейн пред входа и изобилие от цветя. Виждал я бях много пъти на снимка, но и на снимките и сега на живо не се виждаше и следа от посещаемост. Иван ми каза, че тя е вариант за спане, тъй като на прохода нямало хижа, което както се потвърди не беше така. От х.Химик имахме още около 2км слизане по макадам до Прохода на Републиката. Там бяхме към 18:00 като хижа Предела беше точно отляво на пътя, не можех да разбера как Иван не я беше видял. После както ми обясни те са седнали в съседното заведение и там им казали, че няма хижа тук. Може би заради факта, че другото заведение на прохода се държи именно от хижарят. Какво да правиш – конкуренция. 
        Хижата беше заключена, звъннах на хижаря и той след малко излезе от заведението. Настани ни в нещо като студио, стая с кухня и всички домакински уреди, коридор, друга стая с две легла и тоалетна. И всичко това за 10лв. на легло. В другата част на хижата имаше още няколко стаи с легла, както и бойлерът с топла вода. Бях първи в банята, като с блаженство постоях минута-две под горещата струя. Към края на днешния 13-ти ден от прехода видях зор особено с ходилата. Вече 3-ти ден ходя с обувките Мания и докато в алпийския участък от Добрила до Мазалат бяха подходящи, то до Бузлуджа и особено днес до Хаинбоаз, където беше предимно слизане по каменисти пътища ми бяха неудобни. Освен това започнаха да се късат в предната си част. Ясно беше, че ще заминат в коша след евентуалния финал, но трябваше ги запазя максимално, не се знае кога какво ще срещна. А това да имам винаги поне един сух чифт обувки беше абсолютно задължително. От утре продължавам със сандалите, които пък от своя страна не „работеха” добре в изкачванията, но сериозни такива до Чумерна не се очакваха. 
          Докато чаках Павката да вземе душ се излегнах в едното легло и започнах да въртя телефони. Докато разопаковах багажа в „хола” на масата ми попадна разпечатка от маршрута от Бузлуджа до тук – явно сливналии бяха спали тук, това беше точно като листата, които Митака беше си приготвил. Но последните ми опити да се свържа с него бяха все неуспешни. И не щеш ли, докато говорех с майка ми втората линия почна да ми сигнализира, че имам друго обаждане и какво да видя – Митака ме търси. Затворих на майка ми, че ми беше важно да се чуя с него. Те бяха вече в Дъскотна, т.е. оставаше им съвсем малко. Той се изненада като чу, че съм на Предела. Набързо му обясних какво ме е забавило още 3 дни. Естествено и на него му беше трудно да повярва на моята драматична история. Предупреди ме за пущинака след гара Кръстец и да сме минели по вело алеята, но после се усети, че е малко като след дъжд качулка, защото ние вече бяхме минали от там по обяд. Каза, че това там не е нищо в сравнение с това, през което са минали от р.Елешница до Ришкия проход и особено 10-ината километра покрай вр.Байряка – нападали и почупени дървета, абсолютно непроходима пътека, истинкси ад под небето! Поради това след Ришкия проход се бяха отказали да вървят по маркирания път и бяха слезли от юг в равното и минали през с. Рупча. Ние обаче бяхме категорични, че ще вървим само по маркировката и наистина се оказа, че след Ришкия проход пътят е съвсем приятен, нищо общо с джунглата около Байряка. Даде ми много ценни напътствия къде по отсечката ни за утре и по-нататък има вода, защото Източния Балкан, в който вече навлизаме е известен с липсата на вода. 

         След като се върна Павката слязохме в ресторанта, който се държеше от стопанина на хижата и по добра традиция се отдадохме на чревоугодничество – първо, второ, трето и за капак по две бири този път. Охххххх... Уговорихме се с хижаря и персонала му утре да ни направят закуска и храна за из път в 6:00, след което се качихме да лягаме. В студиото беше много горещо, последните дни беше адска жега и днешното захлаждане не беше успяло да даде резултат. Отворихме всички прозорци и въпреки, че това накара шумът от преминаващите тирове да е много по осезаем в стаите беше по-добре отколкото в сауната, която заварихме. Аз легнах в хола на разгъващия се диван, където определено беше много уютно и  се спеше по-добре:



      И така затворихме успешно „фаталния” 13-ти ден от прехода, през който нищо фатално не се случи.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар