Тихомир „Тито“ Иванов
От Ком до Емине
2012
“Ех,
поле широко, широко, зелено, еех...
ти
Балкан ти роден, хей Балкан ти наш
колко
мъки знаеш, колко тайни криеш
ех, Балкан,
ти роден наш...”
На баба
ми и дядо ми.
***
Предистория
Ком-Емине.
Тези две думи, които се изричат като една бяха може би най-често минаващите
през ума ми през последната една година. Тази Пътека с огромно “П” ме
привличаше като магнит и ме караше винаги да впервам поглед по билото на
Балкана, в която му и част да минавам. Защо? Какво толкова има там? Има нещо
наистина митично в тази планина, възпявана от векове и въпреки, че чисто
географски разделя страната ни на две е считана за символ на националното
единство и закрилница. Дори полуостровът , на който живеем носи нейното име –
Балкански, не Рилски, Пирински, Родопски или пък Олимпийски. Сега времената са
други и историко-географските особености на Стара Планина са отдавна известни,
но тя, тази Пътека по нейното било и потайните й дебри продължават да привличат
много хора, включително и мен. Връщайки се доста назад в годините, когато бях
дете на 8-9 години и следващите няколко години, когато прекарвах по
цяло лято на вилата в Острец, Априлци основно с баба си (лека й пръст) си
спомням с какво страхопочитание съзерцавах връх Ботев, Северния Джендем и връх
Марагидик, може би най-екстремната част от целия Балкан и извисяваща се точно
срещу нашата вила. Тогава на детската ми глава й се струваше свръх човешките
възможности да се изкачи който и да е на такива места. Ярък спомен ми остави
първото ми изкачване на връх Острец (1033м) заедно с брат ми и братовчед ми,
може би бях на 8. И не толкова с боя с пръчка, който ни чакаше долу, а с
невероятното ми постижение да покоря “исполинът”, чието име носеше кварталът
(селото) с нашата вилна зона. Изведнъж Ботев не изглеждаше недостижим като
Марс, Марагидик стана по-нисък от Еверест. По-късно като ученик в гимназията
също се качих няколко пъти на Острец, но чак като студент се качих в едно лято
два пъти на Ботев и за първи път на Марагидик. Последният връх ми стана любима
дестинация и до днес май станаха към 15 изкачванията му, заведох доста приятели
и колеги до него като нито веднъж не получих негативен отзвук въпреки много
трудния маршрут. Но въпреки това нещо все ми липсваше, всеки път избирах ден с
идеална видимост за да мога да пусна погледа си на максимално разстояние на
север към равнината, на запад до Вежен и на изток до Мазалат.
Идеята
за преход Ком-Емине се роди в ранната есен на 2009г. в разговор с моя колега
Кръстан. Дори ходихме с него до магазин “Стената” и той си купи 7-те карти
“Ком-Емине” издание 1987г. Естествено, че трябва да си доста сериозен оптимист
за да разчиташ на тях за навигация, но бяха полезни да опознаем маршрута или
поне характерните точки – хижи, проходи, върхове. По една или друга причина
нещата тогава не се получиха, за да се стигне до януари 2011г, когато на тази
тема се разговорихме с моя съвипускник от университета Павел Василев.
С него
и група състуденти направихме един 2-дневен преход от
Карлово-х.Левски-х.Рай-вр.Ботев-х.Плевен през май 2002г, но от тогава не бяхме
ходили заедно по планините. Подхвърлих му идеята веднъж на питие след работа и
се оказа, че и на него му се въртяла тази муха из главата. Изпролети и се
активизирахме – тренировки (6-километрови кросове в Борисовата градина по
няколко пъти на седмица), които поне при мен не бяха в правилната насоченост,
купих си раница Алпин 80+15, дъждобран за мен и отделен за раницата, яке и
панталон ветровка, гети, спален чувал и шалте – всичко от съгражданина ми
Ташев. Взех от Кръстан щеки. Купих си и много добър GPS Garmin GPSmap 62s, който
освен за прехода ми върши и отлична работа при летенето с парапланер. Бяхме
определили за дата на тръгване 1-ви юли с план за преминаване за 12 до 14 дни.
Аз имах с уикендите общо 18 дни отпуск. Реалната ми подготовка на планина се
ограничи с два еднодневни прехода на Витоша и едно качване на Марагидик, който
може би за първи път го слязох без никакви болки или пришки, което само ме
заблуди, че съм подготвен. Последните дни преди тръгване бях много натоварен на
работа, дори последния ден, когато трябваше да отпътуваме за х.Ком не успях да
отскубна по-рано и се наложи да си събирам багажа на бегом. В резултат раницата
ми се получи много тежка, над 20кг със сигурност – основна причина за неуспех.
Бях само с едни високи туристически обувки Netwalk, които
си купих през 2009 и бяха видяли не малко ходене – още по-основна причина за
неуспех. За капак и времето беше срещу нас – фронт с обложни валежи първия и
третия ден на прехода.
Накратко
преходът приключи на четвъртия ден на прохода Витиня, тъй като получих сериозен
оток на лявото ходило плюс разтежение на мускула от външната страна на лявата
подбедрица. Всичко това “благодарение” на постоянно мокрите крака, неудобните
обувки, безумно тежката раница и безсмисленото изсилване първия ден, когато
направихме 45км преход от х. Ком до гара Лакатник, където като свалих раницата
и имах чувството, че ще се разглобя. Още първия ден осъзнахме, че много сме се
объркали с тези 12 дни. Като се прибрахме в София и си разопаковах багажа се
плесках през минута по челото – “Това пък за какво съм го взел?!”, “Тези пък за
чий са ми дотрябвали?!” и т.н. Общо взето бях като един охлюв си помъкнал едва
ли не цялата покъщнина на гърба си, все едно поне седмица няма да срещна следи
от човешка дейност, камо ли населено място. Изобщо осъзнах, че съм тръгнал
супер неподготвен. Не съм имал никакъв шанс да го мина при тези условия. Минало-заминало,
планината ще е там и догодина си рекох, но си направих много важни изводи:
- задължително
2 чифта максимално леки и удобни обувки, най-добре едните да са сандали;
- раницата
15-16 кг абсолютен максимум;
- постепенно
натоварване;
- по
възможност никакво мокрене, особено на краката;
- 16-дневен
план с дни в резерв;
- храна
за не повече от 2-3 дни напред;
- пълна
ревизия на GPS маршрута и разбиването му на отсечки за всеки
ден;
Всичко
това непрекъснато занимаваше съзнанието ми от самия неуспех миналата година до
момента на тазгодишното заминаване. Четях с интерес пътеписите на хората, които
го бяха минали миналата година и трупах полезна информация. Реших, че
следващото лято ще взема 3 седмици отпуска от края на юли. Оказа се, че
въпросът с компанията е неясен. На Павката цяла година му разправях какви
планове кроя, но той не можеше да се ангажира, че ще тръгне пак. Тогава стигнах
до не особено популярен и откровено неразумен извод – тръгвам сам! Съвсем
наясно съм какви рискове крие това, а и от психическа гледна точка е още
по-голямо натоварване. Понякога само една дума да размениш с човешко същество
насред нищото е равносилна на час сън. Но бях толкова решен да тръгна, че липсата
на компания не беше причина, която да ме спре. Исках я, толкова много исках да
я извървя тази Пътека, че освен себе си не виждах друга пречка по пътя.
И така
дойде март, по планините още имаше метри сняг след истинската зима, но все пак
ставаше за туризъм с лека екипировка и към средата на месеца с Павката и негови
приятели направихме едно качване от Княжево към Копитото, от там до Златните
мостове и обратно в Княжево. Подготовката започна. Месец по-късно около
Великден снегът вече беше спомен, се качих на Мургаш през с.Желява, 26км
отиване и връщане, бях с Милен, колега. От там се виждаше от Ком до Вежен
почти, погледнах от високо местата, по които бях минал куцукайки миналото лято
в отчаян опит да напредна още малко, още километър. В гората над х. Мургаш
излязохме на митичната червена маркировка с табелите за Е-3 “Туристически
маршрут на дружбата Ком-Емине”, които предизвикаха особени трепети в мен. Този
преход го повторих сам в края на юни след като си бях купил олекотени маратонки
от “Ecco”, които
да тествам, защото там има подходяща комбинация от стръмни изкачвания и
спускания плюс равни участъци. Маратонките се оказаха несполучливи, направиха
ми пришки и дълбоки рани над петите. Смених ги на хижата на слизане с
доказалите се обувки “Мания” за 30лв. и ми стана ясно, че няма да ги бъде. А
гледах и мерих и сандали в същия магазин на същата цена. Може би 10-ина дни
преди тръгване намерих сандалите, последните номер 44 в магазина им на
Славейков. Тествах ги в едно спринтово качване до Златните мостове от Княжево,
определено ми вдъхнаха увереност. Другия избор на обувки бяха ниски обувки от
прословутия магазин “Мания” в Плевен. Струваха едва 38лв, но бяха удар в
десетката – много удобни и леки. Започнах да тичам в парка Гео Милев, който ми
е най-близо, но установих, че не помага особено, а и ми се появиха едни минали
хронични проблеми с подбедриците и десния прасец и реших да спра кросовете. Но
за сметка на това се скъсах да ходя пеша. С колата ходех само до работа и
обратно и в краен случай слизах до центъра, навсякъде из София ходех пеша.
Освен преходите до Мургаш през Желява направих и два 25-километрови прехода на
Витоша (Бистрица, през Бранището до х. Алеко-Черни
връх-х.Академика-Железница-Бистрица) с доста голяма денивелация, два прехода
Петрохан-вр.Ком-Петрохан (25км) и разбира се дежурното изкачване на вр.
Марагидик. Физически, макар и малко наддал, бях много по-добре подготвен от
миналата година. Следях и дългосрочните прогнози за периода, през който
планирах прехода – лятото се очертаваше едно от най-сухите в историята, което
го усетих още края на юни на Мургаш, когато почти всички чешми по пътя бяха
пресъхнали и тревата беше започнала да погаря. Усетих, че ще имам проблеми по
отношение на водата особено в този тежък преход до масива на Мургаш и, че ще се
наложи явно да нося повече вода. Определих дата на тръгване 28-ми юли, събота,
със следния план на движение:
Ден 1:
х.Ком-вр.Ком-х.Пробойница
Ден 2:
х.Пробойница-х.Тръстеная
Ден 3:
х. Тръстеная-м.Зла поляна (след Мургаш)
Ден 4:
м.Зла поляна-х. Кашана
Ден 5:
х.Кашана-х.Ехо
Ден 6:
х.Ехо-х.Добрила
Ден 7:
х.Добрила-х.Мазалат
Ден 8:
х. Мазалат-х.Бузлуджа
Ден 9:
х.Бузлуджа-х.Предела
Ден 10:
х.Предела-х.Чумерна
Ден 11:
х.Чумерна-Котел
Ден 12:
Котел-х.Върбишки проход
Ден 13:
х.Върбишки проход-Ришки проход
Ден 14:
Ришки проход-с.Дъскотна
Ден 15:
с.Дъскотна-с.Козичино
Ден 16:
с.Козичино-Емине
До
х.Ком щеше да ме закара моят колега и приятел Ники Бацов, с когото също сме
съвипускници, а освен това и летим заедно с парапланерите, макар и аз тази
година поради други приоритети да съм летял само веднъж. Седмица преди да
тръгнем може би получих лично съобщение в планинарския форум от Митко от
Сливен, който планираше също да тръгне на 28-ми юли със сина си и друг свой
познат, но нямат транспорт до х.Ком. Разбрахме се като ме вземе мен с Ники да
минем през Централна гара и да ги заберем. Поне в началото щях да имам
компания, макар че аз не знаех техния план. Освен, че ме закара до началото на
маршрута, Ники ми беше и основен ятак. Бях приготвил два пакета с храна, които
да ми донесе на втория ден на гара Лакатник и на четвъртия ден на прохода
Витиня с цел да не нося излишен товар първите дни. Много ми помогна, но нали за
това са приятелите.
Може би
десетина дни преди заминаването се чухме с Павката и той ме изненада – готов е
да тръгне и той, но не по-рано от 31-ви юли. Това мен не ме устройваше, защото
вече щяха да са минали 4 дни от отпуската ми, а се бях ангажирал и с други хора. И тръгнахме така
поотделно като се разбрахме да се чуваме всеки ден вечерта, като аз ще му се обаждам
първите дни, докато той още не е тръгнал да му дам напътствия или просто
обратна връзка как върви. Съдбата обаче реши друго и по-късно ни събра, но за
това по-долу..
Тази
година през летния период на работа нямаме почти никаква заетост, което беше добре
дошло да се концентрирам върху подготовката си. Особено що се касае събирането
на багажа. Дните преди заминаването трупах всичко, което си мислех, че би могло
да ми е нужно на една табуретка в хола и накрая направих стриктен подбор какво
ще намери място в раницата. На 27-ми също успях да си взема почивен ден, който
използвах да напазарувам храната и да занеса на Ники пакетите за Лакатник и
Витиня, както и нещо много важно – минах през “Стената” да си направя
едномесечна планинска застраховка. Багажът беше събран, батериите на всички
устройства заредени, всички уреди в апартамента изключени, прозорци затворени,
боклукът изхвърлен – готов съм! Така изглеждаше раницата ми в пълна комплектация:
Готов
съм да тръгна по Пътеката, така бленуваната Пътека, която олицетворява моята
отколешна мечта да покоря целия Балкан – да мина през най-дълбоките му гори, да
погледна от ръба на най-дълбоките му пропасти, да изкача най-високите му и
стръмни върхове, да пресека полупустинните му източни части под палещото
слънце, просто да бъда част от него или поне канен гост. И ако силите ми
стигнат все пак да се окъпя в морето.
Може би
тук е мястото са спомена, че тръгвайки не можех да кажа с ръка на сърцето, че
щях да успея. Просто след самоуверения провал от миналата година си знаех колко
непредвидима може да бъде планината и колко неща можеха да се случат за тези
720км по Пътеката. За това тръгнах с нагласата за съсредоточаване върху целта
за деня и да карам ден за ден. Това се оказа печеливш ход, защото освен, че не
ме натоварваше допълнително психически ми помагаше да взимам по-правилни
решения.
И така,
врътвам ключа на апартамента, слизам на улицата, носеща неслучайното име
“Острец”, успоредна на “Марагидик” (и после било просто съвпадение) и
зачаквам. След малко Пасата на Ники се задава, време е. Време да поемам по пътя
към Мечтата си...
***
Предистория
Ком-Емине.
Тези две думи, които се изричат като една бяха може би най-често минаващите
през ума ми през последната една година. Тази Пътека с огромно “П” ме
привличаше като магнит и ме караше винаги да впервам поглед по билото на
Балкана, в която му и част да минавам. Защо? Какво толкова има там? Има нещо
наистина митично в тази планина, възпявана от векове и въпреки, че чисто
географски разделя страната ни на две е считана за символ на националното
единство и закрилница. Дори полуостровът , на който живеем носи нейното име –
Балкански, не Рилски, Пирински, Родопски или пък Олимпийски. Сега времената са
други и историко-географските особености на Стара Планина са отдавна известни,
но тя, тази Пътека по нейното било и потайните й дебри продължават да привличат
много хора, включително и мен. Връщайки се доста назад в годините, когато бях
дете на 8-9 години и следващите няколко години, когато прекарвах по
цяло лято на вилата в Острец, Априлци основно с баба си (лека й пръст) си
спомням с какво страхопочитание съзерцавах връх Ботев, Северния Джендем и връх
Марагидик, може би най-екстремната част от целия Балкан и извисяваща се точно
срещу нашата вила. Тогава на детската ми глава й се струваше свръх човешките
възможности да се изкачи който и да е на такива места. Ярък спомен ми остави
първото ми изкачване на връх Острец (1033м) заедно с брат ми и братовчед ми,
може би бях на 8. И не толкова с боя с пръчка, който ни чакаше долу, а с
невероятното ми постижение да покоря “исполинът”, чието име носеше кварталът
(селото) с нашата вилна зона. Изведнъж Ботев не изглеждаше недостижим като
Марс, Марагидик стана по-нисък от Еверест. По-късно като ученик в гимназията
също се качих няколко пъти на Острец, но чак като студент се качих в едно лято
два пъти на Ботев и за първи път на Марагидик. Последният връх ми стана любима
дестинация и до днес май станаха към 15 изкачванията му, заведох доста приятели
и колеги до него като нито веднъж не получих негативен отзвук въпреки много
трудния маршрут. Но въпреки това нещо все ми липсваше, всеки път избирах ден с
идеална видимост за да мога да пусна погледа си на максимално разстояние на
север към равнината, на запад до Вежен и на изток до Мазалат.
Идеята
за преход Ком-Емине се роди в ранната есен на 2009г. в разговор с моя колега
Кръстан. Дори ходихме с него до магазин “Стената” и той си купи 7-те карти
“Ком-Емине” издание 1987г. Естествено, че трябва да си доста сериозен оптимист
за да разчиташ на тях за навигация, но бяха полезни да опознаем маршрута или
поне характерните точки – хижи, проходи, върхове. По една или друга причина
нещата тогава не се получиха, за да се стигне до януари 2011г, когато на тази
тема се разговорихме с моя съвипускник от университета Павел Василев.
С него
и група състуденти направихме един 2-дневен преход от
Карлово-х.Левски-х.Рай-вр.Ботев-х.Плевен през май 2002г, но от тогава не бяхме
ходили заедно по планините. Подхвърлих му идеята веднъж на питие след работа и
се оказа, че и на него му се въртяла тази муха из главата. Изпролети и се
активизирахме – тренировки (6-километрови кросове в Борисовата градина по
няколко пъти на седмица), които поне при мен не бяха в правилната насоченост,
купих си раница Алпин 80+15, дъждобран за мен и отделен за раницата, яке и
панталон ветровка, гети, спален чувал и шалте – всичко от съгражданина ми
Ташев. Взех от Кръстан щеки. Купих си и много добър GPS Garmin GPSmap 62s, който
освен за прехода ми върши и отлична работа при летенето с парапланер. Бяхме
определили за дата на тръгване 1-ви юли с план за преминаване за 12 до 14 дни.
Аз имах с уикендите общо 18 дни отпуск. Реалната ми подготовка на планина се
ограничи с два еднодневни прехода на Витоша и едно качване на Марагидик, който
може би за първи път го слязох без никакви болки или пришки, което само ме
заблуди, че съм подготвен. Последните дни преди тръгване бях много натоварен на
работа, дори последния ден, когато трябваше да отпътуваме за х.Ком не успях да
отскубна по-рано и се наложи да си събирам багажа на бегом. В резултат раницата
ми се получи много тежка, над 20кг със сигурност – основна причина за неуспех.
Бях само с едни високи туристически обувки Netwalk, които
си купих през 2009 и бяха видяли не малко ходене – още по-основна причина за
неуспех. За капак и времето беше срещу нас – фронт с обложни валежи първия и
третия ден на прехода.
Накратко
преходът приключи на четвъртия ден на прохода Витиня, тъй като получих сериозен
оток на лявото ходило плюс разтежение на мускула от външната страна на лявата
подбедрица. Всичко това “благодарение” на постоянно мокрите крака, неудобните
обувки, безумно тежката раница и безсмисленото изсилване първия ден, когато
направихме 45км преход от х. Ком до гара Лакатник, където като свалих раницата
и имах чувството, че ще се разглобя. Още първия ден осъзнахме, че много сме се
объркали с тези 12 дни. Като се прибрахме в София и си разопаковах багажа се
плесках през минута по челото – “Това пък за какво съм го взел?!”, “Тези пък за
чий са ми дотрябвали?!” и т.н. Общо взето бях като един охлюв си помъкнал едва
ли не цялата покъщнина на гърба си, все едно поне седмица няма да срещна следи
от човешка дейност, камо ли населено място. Изобщо осъзнах, че съм тръгнал
супер неподготвен. Не съм имал никакъв шанс да го мина при тези условия. Минало-заминало,
планината ще е там и догодина си рекох, но си направих много важни изводи:
- задължително 2 чифта максимално леки и удобни обувки, най-добре едните да са сандали;
- раницата 15-16 кг абсолютен максимум;
- постепенно натоварване;
- по възможност никакво мокрене, особено на краката;
- 16-дневен план с дни в резерв;
- храна за не повече от 2-3 дни напред;
- пълна ревизия на GPS маршрута и разбиването му на отсечки за всеки ден;
Всичко
това непрекъснато занимаваше съзнанието ми от самия неуспех миналата година до
момента на тазгодишното заминаване. Четях с интерес пътеписите на хората, които
го бяха минали миналата година и трупах полезна информация. Реших, че
следващото лято ще взема 3 седмици отпуска от края на юли. Оказа се, че
въпросът с компанията е неясен. На Павката цяла година му разправях какви
планове кроя, но той не можеше да се ангажира, че ще тръгне пак. Тогава стигнах
до не особено популярен и откровено неразумен извод – тръгвам сам! Съвсем
наясно съм какви рискове крие това, а и от психическа гледна точка е още
по-голямо натоварване. Понякога само една дума да размениш с човешко същество
насред нищото е равносилна на час сън. Но бях толкова решен да тръгна, че липсата
на компания не беше причина, която да ме спре. Исках я, толкова много исках да
я извървя тази Пътека, че освен себе си не виждах друга пречка по пътя.
И така
дойде март, по планините още имаше метри сняг след истинската зима, но все пак
ставаше за туризъм с лека екипировка и към средата на месеца с Павката и негови
приятели направихме едно качване от Княжево към Копитото, от там до Златните
мостове и обратно в Княжево. Подготовката започна. Месец по-късно около
Великден снегът вече беше спомен, се качих на Мургаш през с.Желява, 26км
отиване и връщане, бях с Милен, колега. От там се виждаше от Ком до Вежен
почти, погледнах от високо местата, по които бях минал куцукайки миналото лято
в отчаян опит да напредна още малко, още километър. В гората над х. Мургаш
излязохме на митичната червена маркировка с табелите за Е-3 “Туристически
маршрут на дружбата Ком-Емине”, които предизвикаха особени трепети в мен. Този
преход го повторих сам в края на юни след като си бях купил олекотени маратонки
от “Ecco”, които
да тествам, защото там има подходяща комбинация от стръмни изкачвания и
спускания плюс равни участъци. Маратонките се оказаха несполучливи, направиха
ми пришки и дълбоки рани над петите. Смених ги на хижата на слизане с
доказалите се обувки “Мания” за 30лв. и ми стана ясно, че няма да ги бъде. А
гледах и мерих и сандали в същия магазин на същата цена. Може би 10-ина дни
преди тръгване намерих сандалите, последните номер 44 в магазина им на
Славейков. Тествах ги в едно спринтово качване до Златните мостове от Княжево,
определено ми вдъхнаха увереност. Другия избор на обувки бяха ниски обувки от
прословутия магазин “Мания” в Плевен. Струваха едва 38лв, но бяха удар в
десетката – много удобни и леки. Започнах да тичам в парка Гео Милев, който ми
е най-близо, но установих, че не помага особено, а и ми се появиха едни минали
хронични проблеми с подбедриците и десния прасец и реших да спра кросовете. Но
за сметка на това се скъсах да ходя пеша. С колата ходех само до работа и
обратно и в краен случай слизах до центъра, навсякъде из София ходех пеша.
Освен преходите до Мургаш през Желява направих и два 25-километрови прехода на
Витоша (Бистрица, през Бранището до х. Алеко-Черни
връх-х.Академика-Железница-Бистрица) с доста голяма денивелация, два прехода
Петрохан-вр.Ком-Петрохан (25км) и разбира се дежурното изкачване на вр.
Марагидик. Физически, макар и малко наддал, бях много по-добре подготвен от
миналата година. Следях и дългосрочните прогнози за периода, през който
планирах прехода – лятото се очертаваше едно от най-сухите в историята, което
го усетих още края на юни на Мургаш, когато почти всички чешми по пътя бяха
пресъхнали и тревата беше започнала да погаря. Усетих, че ще имам проблеми по
отношение на водата особено в този тежък преход до масива на Мургаш и, че ще се
наложи явно да нося повече вода. Определих дата на тръгване 28-ми юли, събота,
със следния план на движение:
Ден 1:
х.Ком-вр.Ком-х.Пробойница
Ден 2:
х.Пробойница-х.Тръстеная
Ден 3:
х. Тръстеная-м.Зла поляна (след Мургаш)
Ден 4:
м.Зла поляна-х. Кашана
Ден 5:
х.Кашана-х.Ехо
Ден 6:
х.Ехо-х.Добрила
Ден 7:
х.Добрила-х.Мазалат
Ден 8:
х. Мазалат-х.Бузлуджа
Ден 9:
х.Бузлуджа-х.Предела
Ден 10:
х.Предела-х.Чумерна
Ден 11:
х.Чумерна-Котел
Ден 12:
Котел-х.Върбишки проход
Ден 13:
х.Върбишки проход-Ришки проход
Ден 14:
Ришки проход-с.Дъскотна
Ден 15:
с.Дъскотна-с.Козичино
Ден 16:
с.Козичино-Емине
До
х.Ком щеше да ме закара моят колега и приятел Ники Бацов, с когото също сме
съвипускници, а освен това и летим заедно с парапланерите, макар и аз тази
година поради други приоритети да съм летял само веднъж. Седмица преди да
тръгнем може би получих лично съобщение в планинарския форум от Митко от
Сливен, който планираше също да тръгне на 28-ми юли със сина си и друг свой
познат, но нямат транспорт до х.Ком. Разбрахме се като ме вземе мен с Ники да
минем през Централна гара и да ги заберем. Поне в началото щях да имам
компания, макар че аз не знаех техния план. Освен, че ме закара до началото на
маршрута, Ники ми беше и основен ятак. Бях приготвил два пакета с храна, които
да ми донесе на втория ден на гара Лакатник и на четвъртия ден на прохода
Витиня с цел да не нося излишен товар първите дни. Много ми помогна, но нали за
това са приятелите.
Може би
десетина дни преди заминаването се чухме с Павката и той ме изненада – готов е
да тръгне и той, но не по-рано от 31-ви юли. Това мен не ме устройваше, защото
вече щяха да са минали 4 дни от отпуската ми, а се бях ангажирал и с други хора. И тръгнахме така
поотделно като се разбрахме да се чуваме всеки ден вечерта, като аз ще му се обаждам
първите дни, докато той още не е тръгнал да му дам напътствия или просто
обратна връзка как върви. Съдбата обаче реши друго и по-късно ни събра, но за
това по-долу..
Тази
година през летния период на работа нямаме почти никаква заетост, което беше добре
дошло да се концентрирам върху подготовката си. Особено що се касае събирането
на багажа. Дните преди заминаването трупах всичко, което си мислех, че би могло
да ми е нужно на една табуретка в хола и накрая направих стриктен подбор какво
ще намери място в раницата. На 27-ми също успях да си взема почивен ден, който
използвах да напазарувам храната и да занеса на Ники пакетите за Лакатник и
Витиня, както и нещо много важно – минах през “Стената” да си направя
едномесечна планинска застраховка. Багажът беше събран, батериите на всички
устройства заредени, всички уреди в апартамента изключени, прозорци затворени,
боклукът изхвърлен – готов съм! Така изглеждаше раницата ми в пълна комплектация:
Може би
тук е мястото са спомена, че тръгвайки не можех да кажа с ръка на сърцето, че
щях да успея. Просто след самоуверения провал от миналата година си знаех колко
непредвидима може да бъде планината и колко неща можеха да се случат за тези
720км по Пътеката. За това тръгнах с нагласата за съсредоточаване върху целта
за деня и да карам ден за ден. Това се оказа печеливш ход, защото освен, че не
ме натоварваше допълнително психически ми помагаше да взимам по-правилни
решения.
И така,
врътвам ключа на апартамента, слизам на улицата, носеща неслучайното име
“Острец”, успоредна на “Марагидик” (и после било просто съвпадение) и
зачаквам. След малко Пасата на Ники се задава, време е. Време да поемам по пътя
към Мечтата си...
